Читать «Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце» онлайн - страница 262

490

*

Тя не бе изпитала омраза към Азима.

Вече знаеше това, докато крачеше към падналото чудовище, с изнесени встрани и обагрени в червено ръце - Стихийният сънуващ. Азима бе чужд за нея - уби го от страх и ярост, както и заради разбираемото желание да се спаси. Но не го познаваше. С нищо не бе заслужил нейната ярост, освен с деянието си на проклет глупак.

Стихийният сънуващ размаха пред нея огромен юмрук и заръмжа с нечовешкия си глас, но това не я уплаши. Тя бе виждала кошмарите на една богиня - с какво можеше да я притесни този на някакъв си смъртен? Бе съвсем проста работа да вдигне стена от кръв около себе си, за да хване здраво заплашителния юмрук. Да, това бе номерът при лечение в сенчестите селения, макар някога да не го разбираше. Душата на такъв просител не желаеше лечение при нормални обстоятелства, а имаше нужда от повече болка и грозота. Искаше някой да засвидетелства житейската мръсотия, гадостите и цялата отровна жлъч. За да влезеш в обладана от кошмар душа, сам трябва да се превърнеш в кошмар.

Ето защо Сонта-и не успя да го убие. Той бе лишен от чувства - как да разбере? Мни-ини също, въпреки всичките си умения и раздразнителност, не притежаваше онова, което бе нужно за Стихийния сънуващ - отдавна тлеещ, тихо клокочещ, безпомощен и безплоден бяс. Добре бе да знаеш какво е да те предадат - да се откажат от тебе, да те презират, да те използват - онези, които би трябвало да се грижат за теб и да те закрилят. Да знаеш какво е да си слаб между силни, да не разчиташ дори на най-елементарното уважение, дължимо на човешко същество. Да знаеш какво е да си безполезно и нищожно нещо в очите на другите.

(Сонта-и? Мни-ини? Азима? За миг споменът кои бяха те избледня и пак се оформи колебливо.)

491

Но дори Мни-ини да бе знаел как да преодолее защитите на звяра, той не би събрал достатъчно омраза в цялата си душа, за да го победи.

- Ти ми го взе - промълви жената. Докосна свития здраво юмрук и той се съсухри. Плътта изсъхна, а костите станаха на пепел. Чудовището изпищя, а тя продължи по туловището му, като го убиваше вървешком. (Дали звярът потръпваше от страх при звука от нейния глас? Трудно бе да се каже. Още по-трудно би се заинтересувала към това.) - Мни-ини. Взе ми и… - Тя се запъна за миг в усилие да си спомни името. То си проправи неохотно път през червеното и костите в главата и. - Моя Даюхотем, да, и него ми взе. Толкова хора унищожи, толкова души поквари. Няма да има други.

- Ханани.

Тя не обърна внимание на думата. На това място нямаше никакво значение коя е тя. Единствено омразата имаше значение. Плесна с длан съществото и кожата посивя под погледа и, изпъстри се с петънца като някаква бързо пълзяща инфекция. То се загърчи - мъчеше се да избяга, но Ханани държеше ръка там, оголила зъби, докато мъртвата плът се разпадаше между пръстите и. Трудно и бе да направлява процеса - толкова много сънна жлъч имаше. Твърде много бе насъбрала у себе си, бликнала от всичката мъка в душата и. Непременно трябваше да страда - много щеше да внимава да не го убие прекалено бързо.