Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 45
Анджей Сапковски
Дитер Випфлер не спря. Той отмина последната трамвайна спирка и градинския район, продължи нататък по посипания със сгурия път, покрай ужасна пустош, същински лунен пейзаж. Караше, макар и да не искаше да го прави. Не знаеше какво става с него. Не можеше да знае.
Като зад изтъняла, трепкаща завеса Дитер Випфлер виждаше заострената, стройна кула на църква, пламтящи огнени езера. Виждаше дървени скелета и висящите от тях осакатени тела.
Виждаше дребен човек в черно, размахващ разпятие, крещящ…
Огромният камион се движеше леко, мачкайки с колелата си сгурията, отпечатвайки в ивиците глина зъбестите следи от грайферите на гумите. На синята стена на голямото ремарке се виждаше надпис, направен с големи, мъртвешко бледи букви:
KÜHN TEXTILTRANSPORTE GmbH
А отдолу се виждаше и името на града:
BREMEN
Жълтата стая
Момчето спеше неспокойно, въртеше се. Венердина наостри уши, напрегна слуха си.
Нещото, което бавно пълзеше по стената, нямаше устойчива форма — то беше черно петно, кълбо от тъмнина, пулсираща, раздуваща се, шареща в мрака с дългите си пипалца. Козината на врата на Венердина се изправи като четка.
Гадината, вече на перваза на притворения прозорец, се изду, започна да се втвърдява и да се надига върху кривите си крайници. Наежи се с израстващи шипове, вдигна нагоре жилеща опашка.
Котката смени позата си. Изпъна се леко, протегна двете си лапи, подаде ноктите си. Гледаше чудовището с широко отворени очи, свила уши, озъбена.
Чудовището се поколеба.
„Само опитай, каза Венердина. Само опитай. Дошъл си да убиваш спящи, опитай да се изправиш срещу тази, която бодърства. Обичаш да носиш болка и смърт? Аз също. Е, влез, ако смееш!“.
Тварта не се помръдна.
„Махай се“, каза котката с презрение.
Стаеното на прозореца кълбо от тъмнина, черно като небитието, се сви, спадна. И изчезна.
Момчето застена в съня си, обърна се на другата страна. Задиша равномерно.
Венердина обичаше да слуша как той диша.
Иза
Ела Грубер беше мъртва. Очите й бяха отворени, но Иза беше сигурна, че е мъртва. Не беше сигурна какво трябва да направи. В този момент се отвори вратата. Влезе една медицинска сестра.
— Боя се, че… — започна Иза и млъкна.
Пухкавото лице на медицинската сестра, доскоро симпатично-наивно, се беше променило. Сега това беше лицето на идиотка, кретенски усмихваща се слабоумна.
Без да забележи Иза, медицинската сестра се приближи до леглото на Ела Грубер и с безсмислено, машинално движение поправи възглавницата. Взе една чаша от масата наблизо. Загледана през прозореца, строши чашата в шепата си. От дланта й потече струйка кръв. Медицинската сестра не обърна внимание на това, лицето й дори не трепна. Нави левия си ръкав и с едно от парчетата разсече вътрешната страна на ръката си с рязко, внезапно движение — от сгъвката на лакътя до самата длан, после повтори. Кръвта пръсна върху бялата престилка, върху лъщящата повърхност на масата, върху завивките, закапа по балатума. Медицинската сестра избухна в накъсан смях, вдигна ръката си, любувайки се на пулсиращите вълни плискаща се кръв.
