Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 47

Тя не можа да намери ключа в чантичката си. С треперещи ръце изтърси всичко на тротоара. Вдигна само ключовете и портмонето си.

Нещо заскърца току до нея и тя потрепна, изпускайки ключовете. Чугуненият капак на канализационния люк подскочи, падна на тротоара и от канализацията с глухо мляскане бликна кръв, смесена с нечистотии, и се разля широко по асфалта, вкарвайки в обувките й отблъскваща топлина. Иза изпищя, отстъпи от колата, спъна се в тялото на мъжа с пижамата, притисна гръб в стената. В черната лъщяща бездна на канала нещо се размърда, пляскайки и бълбукайки.

Иззад ъгъла, виейки, на бегом се появи един човек, последван от втори. Двамата прелетяха покрай Иза в бясно темпо, продължиха нататък. Иза застина, вдигна глава. Вятърът, топлият вятър, който задуха внезапно, я удари с ужасяваща смрад.

Иззад ъгъла…

Иза познаваше това усещане. Помнеше го от детството — сън, който беше сънувала толкова пъти, че се будеше с вик от него. Сън, в който парализирана, безучастна, тя гледаше вратата, затворена отвътре с резе, и знаеше, че само след миг, въпреки резето, тази врата ще се отвори. Ще се отвори и на прага ще се появи нещо, от което тя няма да може да избяга. Нещо, което не оставя никаква надежда.

Без да си дава сметка какво прави, Иза нададе тънкия, непрекъснат фалцетен писък на измъчвано животинче. Изведнъж тя се превърна в зверче, тук, на тази тъмна, залята с кръв и изпражнения улица, сред асфалта, бетона, стъклата, колите и електричеството, сред хилядите творения на цивилизацията, нито едно от които нямаше дори най-малко значение в момента. Изведнъж се превърна в бобър, задушаван от еластичните въжета на примките, в лисица, чиито лапи са прехапани от стоманените челюсти на капан, в тюлен, удрян с прът по главата, в сърна, простреляна от пушка с къса цев, в конвулсивно гърчещ се отровен плъх. Беше всички, които са били принуждавани да изпитват страх, болка и увереност, че само след миг ще са нищо, защото нищото е студен, облят в кръв, смрадлив труп.

Нещото, което стържеше и скърцаше с нокти зад ъгъла, съпровождайки крачките си с тежко, хрипливо дишане, излезе и се втренчи в нея със златисто-червените си, пламтящи, огромни очи.

Писъкът угасна в гърлото на Иза, превръщайки се в приглушено хриптене. Съзнанието, разумът, паметта и волята й експлодираха и се пръснаха като счупена на паважа електрическа крушка.

Пъпчивия премина през разкъсаната Завеса.

Тандарадай!

на Танит Лий. Действието на тази новела, чиста научна фантастика, се развива в далечното бъдеще на палубата на линеен пътнически звездолет. Сред офицерите на този звездолет е и така нареченият П. Л., някакъв — моля да ме извините за непознаването на професионалната флотска терминология — културномасовик, тип, в чиито задължения влиза осигуряването на всевъзможни удобства за пътниците, включително и психически. Без да преразказвам Танит Лий, П.Л., за когото става въпрос, излиза леко извън задълженията си, ухажвайки с коварна пресметливост забелязана сред пътниците плаха грозновата жена. А резултатите са страшни. Направо катастрофални.

Отхвърлям с лекота обвиненията в плагиатство — действието в „Тандарадай!“ не се развива на звездолет в далечното бъдеще, а в Полша, във ваканционен къмпинг, тук и сега, и със сигурност „Тандарадай!“ не е чиста научна фантастика. Между „You are my sunshine“ и „Тандарадай!“ има много по-голяма разлика, отколкото между „Седемте самураи“ и „Великолепната седморка“, така че не може да се говори за кражба на идея или — ако някой предпочита — вторична адаптация. А ако някой писател твърди, че не черпи повечето си идеи от четене, ще го нарека лъжец. За яснота ще добавя, че към четено причислявам не само вестниците, но и киното и телевизията.

„Тандарадай!“ излезе през 1992 г. във „Феникс“, в януарския брой на списанието. Но премиерата на новелата беше предишната година, когато по време на конвента Полкон-Кракон-Еврокон ’91 беше поместена в издадения по случай мероприятието сборник със заглавие „Литературно-критично допълнение“. Редакторът на това „Допълнение“, писателят Мирослав П. Яблонски, в предговора удостои „Тандарадай!“ със следните думи: „Интелигентен, лиричен текст, отличаващ се, освен с другите си особености, и с превъзходно и точно дозирано драматургично напрежение.“

Благодаря, Мирко.

Може дълго и яростно да се спори дали „Тандарадай!“ е хорър или фентъзи, и навярно биха се намерили поравно защитници на едната и другата теза. Лично аз предпочитам заимстваното от Владимир Висоцки и перифразирано определение „тревожна история“. Но това не е защото се срамувам от определението и етикета „фентъзи“ — който смята така, е глупак.

Накрая една любопитна подробност: „Феникс“, обявявайки „Тандарадай!“ в предходния брой, придружи обявата с илюстрация, представляваща рицари от Тевтонския орден на Дева Мария, така наречените Кръстоносци — един Бог знае защо, може би понеже песента на Валтер фон дер Фогелвайде се пее от рицарите-кръстоносци на Сенкевич. Просташка реклама, която тогава само дето по телевизията не я показаха. На срещите с читатели след това винаги се е налагало да обяснявам къде са се дянали Кръстоносците.