Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 46

— Помо-о-ощ! — изкрещя Иза, превъзмогвайки сковалия гърлото й ужас. — Хора! Помощ! Някой да помогне!

— … ора-а-а-а! — започна да й приглася истеричен писък от коридора. — Хора-а-а-а-а-а!

Към този вик се присъединиха други — гръмки, неестествени. Иза съобрази, че към тях се е присъединил воят на сирените на линейките. Краката на медицинската сестра се подкосиха, девойката седна тежко върху балатума, наведе глава, заплака.

Иза, отстъпвайки, неспособна да откъсне поглед от медицинската сестра, напипа зад гърба си дръжката на вратата и изскочи в коридора.

До радиатора, опрял чело в стената, беше паднал на колене млад лекар, когото тя не познаваше. Той бършеше с ръкави стичащите се по лицето му сълзи. Погледна Иза с блуждаещ, изплашен поглед.

— Това е война, госпожо — измънка. — Това сигурно е бомба с психотропен газ. Сигурно е бактериологично оръжие. Всички са полудели… Всички… Това е война! Трябва да слезем в бомбоубежището!

Иза отстъпи назад, ужасена. Отстрани, откъм отделението, се чуваше дрънчене и отглас от битка. Нещо тежко се удари в затворената врата.

— Къде е бомбоубежището? — закрещя лекарят до радиатора. — Не искам да умирам.

— Мили-и-иция-я-я! — виеше някой на горния етаж. — Божичко-о-о-о! Помо-о-о-ощ!

Вратата се отвори и облегнатото на нея тяло, опръскано в червено, се строполи в коридора. Един огромен полугол небръснат мъж, въоръжен с железен прът, бавно и внимателно прекрачи през трупа. Лекарят до радиатора закрещя, притиснал лице в чугунените му ребра. Полуголият избухна в безумен смях и вдигна пръта.

Иза се обърна и хукна по коридора, преследвана от крясъците и отгласите от ударите.

Тя изскочи от болницата, при самия вход се подхлъзна върху купчина жълти листа, с усилие запази равновесие. Отпред стоеше готова за тръгване линейка, мигаща с десния си фар. Вратите й бяха отворени, шофьорът лежеше върху седалките, а ръката му, лилава от светлините на сирената, висеше безсилно навън. От вътрешността на болницата се носеха безумен вой, викове, звънтене на счупени прозорци и стъклени съдове.

По улицата мина кола с разбита предница и смачкан капак. Над града, откъм градинския район, бавно се надигаха зарево и облак дим, разнасяха се крясъци. От далечината се дочуваше тътен, подобен на жуженето на майски бръмбари.

Иза погледна към небето, което вече беше успяло да добие пурпурен цвят, пронизан с тънки златисти нишки. Върху лицето й падаха капки. Тя ги избърса и побягна.

Прозорецът на къщата от дясната страна на улицата се счупи с грохот, а през него навън излетя едно дете. То се превъртя три пъти във въздуха и се стовари върху бетона. Иза продължаваше да тича. Капки — а може би сълзи? — се стичаха по бузите й.

До фиата й лежеше мъж с карирана пижама, полуоблегнат на стената до вратата. Той дишаше тежко, хриптейки, и при всяко издишване от ноздрите му израстваха кървави мехури, които се пръсваха.