Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 43

И падаха прозрачни капки, които изобщо не бяха капки.

Рената

Рената Водо имаше безобидна натраплива идея, странен навик — винаги, когато си лягаше, проверяваше дали е свален капакът на клозетната чиния и дали вратата на тоалетната е заключена. Тоалетната, свързана с тайнствен и враждебен лабиринт от канали и тръби, беше заплаха — тя не можеше да остава отключена; нали от нея можеше да излезе „нещо“, което да свари спящата Рената неподготвена.

Тази вечер Рената, както обикновено, свали капака. Събуди се от тревога, обляна от студена пот, трепереща като риба на сухо, и се опита да си спомни дали е заключила вратата, Вратата на тоалетната.

„Заключих я — помисли си тя, заспивайки. — Разбира се, че я заключих“.

Тя грешеше. Но това нямаше никакво значение.

Капакът на клозетната чиния започна бавно да се повдига.

Барбара

Барбара Мазанек панически се боеше от всякакви насекоми и червеи, но истински, предизвикващ прилив на адреналин страх и разтреперване на цялото тяло пробуждаха у нея стоножките — плоско-обли, чевръсти, кафяви чудовища, въоръжени с щипци накрая на коремите си. Барбара дълбоко вярваше, че тази бързо движеща се, вмъкваща се във всеки процеп гадина само чака удобен случай, за да изпълзи в ухото й и да изяде целия й мозък отвътре. Когато лагеруваше на палатка, всяка нощ грижливо запушваше ушите си с тапи от памук.

През тази нощ тя се събуди разтревожена и неволно притисна лявото си ухо към възглавницата, а дясното прикри с рамото си.

Това нямаше никакво значение.

През притворените врати на балкона започнаха да се вмъкват и да щъкат из стаята милиарди пъргави насекоми. Очичките им светеха в червено, а щипалата на края на коремите им бяха остри като бръсначи.

Музикантите

— Край — каза Керстен. Дебе мълчеше, седнала неподвижно, с широко разтворени очи, леко помръдвайки черния край на опашката си.

— Край — повтори кучето. — Итка, не можем да направим нищо. Нищо. Чувате ли? Пашибурдук, престани, това няма смисъл.

Хомякът престана да свири и застина, вдигнал нагоре черните копчета на очите си. „Такъв си е той — помисли си Керстен, — няма да се промени. Всичко трябва да му се повтаря по два пъти. Е, все пак е само хомяк.“

Дебе мълчеше. Керстен легна, отпуснал муцуна върху лапите си.

— Не се получи и няма защо да се продължава с опитите — каза той. — Завесата се скъса окончателно и този път не можем да я залепим. Те преминаха. Отвъдните. Завесата скоро ще се срасне сама, но няма нужда да ви казвам…

— Няма нужда — озъби се Итка. — Няма нужда, Керстен.

— Този град все още има някакви шансове. Докато Пъпчивия не е преминал отсам, градът все още има шансове.

— А другите градове? — обади се неочаквано Пашибурдук.

Керстен не отговори.

— А ние? — попита плъхът. — Ще останем ли?

— Защо?

Итка седна, навеждайки заострената си муцуна.

— А после… Съгласно плана?

— Виждаш ли други решения?

От далечината, откъм селището, до тях достигна звук. Звукова вълна. Керстен настръхна, а Пашибурдук се сви на червеникава топка.

— Прав си, Керстен — каза Итка. — Това е краят. Отиваме в Бремен. Там чакат останалите.