Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 44
Анджей Сапковски
Плъхът се обърна към Дебе, която продължаваше да седи неподвижно, като пухкава раирана статуя.
— Дебе… Какво ти е? Не чуваш ли? Край!
— Остави я, Итка — промърмори Керстен.
— Имаш такъв вид — изсъска плъхът на котката, — сякаш ти е мъчно за тях. Какво, Дебе? Мъчно ли ти е?
— Какво знаеш ти, Итка — измяука тихо, зловещо котката. — Мъчно? Може и да ми е мъчно за тях. Мъчно ми е за докосванията на ръцете им. Мъчно ми е за шумоленето на дъха им, когато спят. Мъчно ми е за топлината на коленете им. Мъчно ми е за нашата музика, която, едва разпозната, вече е загубена. Защото тази музика не е нужна никому и вече никога няма да спасим никого с нея. Защото всяка минута, всяка секунда на хиляди места на тази планета се разнася веехал и той ще се разнася все по-често. До самия край. Мъчно ми е и за вас. За теб, Итка, и за Керстен, и за Пашибурдук. Мъчно ми е за вас, изгубилите, принудени да бягат. И за себе си ми е мъчно, защото така или иначе ще тръгна с вас, ще тръгна като една от вас. Макар че в това няма никакъв смисъл.
— Грешиш, Дебе — изрече спокойно Керстен. — Ние не бягаме. Този път не ни провървя. Но в Бремен… в Бремен чакат другите. От незапомнени времена музикантите отиват в Бремен. А когато станем повече, и музиката ни ще бъде по-силна, и някога ще затворим Завесата веднъж завинаги, ще я превърнем в непроходима стена. Затова грешиш, когато казваш, че музиката ни не е нужна. И че си я загубила. Не е вярно. Много добре знаеш.
— Чувствата надделяват над разума ти, Дебе — добави Итка. — Какво от това, че този град ще се обезлюди? В края на краищата те са си го заслужили. А ти… ти си мислиш за спасяването на единици. Отделни хора, тези, които обичаш? Това е неразумно. Мисли си за биологичния вид. Личностите нямат значение.
Котката внезапно се изправи, протегна се, измери плъха със зелен, зъл поглед, в който след секунда заблестя и кръвната омраза между двата биологични вида. Итка дори не трепна. Той гледаше как тя се отдалечава настрани, между магарешките бодили и балдахините от треви, надменна, горда и непобедима. До края.
— Сантиментална идиотка — промърмори той, когато вече беше сигурен, че котката няма да го чуе.
— Остави я — каза Керстен. — Не можеш да я разбереш.
— Мога — озъби се плъхът. — Само че не искам. Не искам и да обяснявам защо. Много по-важно е, че тя е с нас. Тя е добър Музикант. Керстен, може би най-накрая ще вървим, а?
— Да вървим? — усмихна се кучето. — Защо да вървим, като можем да се возим?
Дитер Випфлер
Дитер Випфлер потърка очи с опакото на ръката си, опитвайки се да овладее треперенето си, гаденето и виенето на свят. Избърса изпотените си ръце в панталоните, хвана волана, потегли, когато светна зелено. Не знаеше къде е. Със сигурност това не беше пътят към Швецко, на който би трябвало да се намира.
Улиците бяха пусти, безлюдни, като в лош сън. Дитер Випфлер затвори очи, зажумя силно, след това ги отвори. „Какво правя тук — помисли си той, докато преминаваше покрай последната спирка на трамваите, — къде съм? Какво правя тук? Какво става с мен,
