Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 41

— Не… Не разбирам. Аз… полудяла съм, нали?

Момичето мълчеше, вглеждайки се в тавана със зеници, дребни като главите на топлийка.

— Да — каза тя. — Всички са полудели. Вече отдавна. Още едно безумие, малко безумие на върха на огромна планина от безумия. Този последен веехал, който не би трябвало да го има. Кой знае, може да е днес? Слушаш ли ме?

— Слушам те — отговори Иза напълно спокойно. — Но аз съм психиатър. Много добре знам, че ти не можеш да говориш с мен. Ти се намираш в болницата и си в кома. Това не си ти. Гласът, който чувам, е имитация на болния ми мозък. Това е халюцинация.

— Халюцинация — повтори момичето, усмихвайки се.

„Това е спазъм на лицевите мускули, просто спазъм — помисли си Иза, — няма нищо свръхестествено. Нищо свръхестествено.“

Тя почувства как косите на тила й настръхват.

— Халюцинация, казваш — провлачи Ела Грубер. — Или това, което в действителност не съществува. Фалшив образ. Нали?

— Да.

— Това може да се чуе. Може да се види. Но не съществува, така ли?

— Да.

— Колко много се различаваме, аз и ти. Уж моят мозък е по-слабо развит от твоя, но аз, например, знам, че това, което виждам и слушам, го има. Съществува. Ако не съществуваше, как би могло да се види? А ако съществува и има зъби, нокти и жило, то от него трябва да се бяга, защото то може да те осакати, да те смачка, да те разкъса. Именно затова трябва да бягаш, светлокоске. През разкъсалата се Завеса ще дойдат халюцинации. Това е добро определение за нещо, което няма собствен облик, но го придобива в мозъка на онзи, който го гледа. Колко би могъл да издържи мозъкът на това изпитание? Малцина успяват. За последен път ти казвам: сбогом, светлокоске.

Главата на Ела Грубер безсилно падна настрани, вперила в Иза мъртвото си, изцъклено око.

Котката

— Време е вече. Сега — прошепна Хенцлевски.

Нейман погледна часовника си. Беше девет и двайсет и три. Докато гледаше, последната цифра затанцува като скелет в анимационен филм, превръщайки се в четворка. На релсите отвъд градинките, в дълбокия, обрасъл с офика строителен изкоп, бучеше и трещеше влак.

— Какво чакаме, мамка му? — започна да нервничи адвокатът.

Нейман измъкна от найлоновата си торбичка дебел вързоп, омотан с множество кърпи и ютено въже. От вързопа се подаде черно-бяла котешка муцуна, а от другата страна — опашка и задни лапи.

Нейман измъкна от джоба на сакото си клещи, омотани с оранжев изолирбанд.

По-нататък, зад беседките, Здиб, стаил се до Венда, мъчително гърголещ през запушения си нос, потрепна от вопъла, който долетя до него откъм градините.

— Господи! — подсмъркна Венда. — Сигурно боли много…

Котките в Доловете се притиснаха към земята, показаха белите си зъби, свиха уши.

Музикантите бяха готови, и четиримата.

Здиб

Бученето на влака утихна, ехото му се носи още малко по бетонните стени на блоковете. И тогава чудовищният вопъл откъм градинките се повтори, експлодира като граната, издигна се неправдоподобно високо, вибриращ, накъсан, страховит.

— Богородице! — извика Ванда. — Толек! Това не е котка!

Здиб скочи, разкопчавайки якето си, и извади пистолета си от кобура. Ревът — това вече беше рев, а не вопъл — се скъса като срязана с ножици стоманена жица. Здиб побягна. Прескочи живия плет, проправи си път през храсталака от цариградско грозде. В този момент нощта се разцепи от втори крясък, още по-чудовищен от първия, кратък, накъсан.