Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 40

Черно куче с изкривена лапа.

Стар плъх с дълга мустаката муцунка.

И дребен хомяк с червеникава козина.

Музикантите.

Жългага стая

— … побягнал разбойникът с всички сили — четеше монотонно бабата — и докладвал на главатаря. „Най-страшното не е, че загубихме къщата — казал той. — Но вътре има страшна вещица, която ми се нахвърли и раздра лицето ми с нокти. Зад вратата се е притаил човек, въоръжен с нож. А в двора си е устроило леговище черно чудовище, което ме удари с тояга. А на покрива седеше съдия, който крещеше: «Дайте ми го, дайте ми го!».“

Момчето се засмя със звънлив гласец.

— И какво става по-нататък? Чети, бабо!

— И това е краят на приказката. Разбойниците избягали и никога повече не се върнали, а кучето, котката, магарето и петелът останали в горската къщурка и живели дълго и щастливо.

— И не отишли там… там, накъдето били тръгнали?

— В Бремен? Не. Мисля, че не. Останали в къщурката и заживели там.

— Ааа… — Момчето се замисли, смучейки пръста си. — Жалко. Наистина е трябвало да отидат там. Това е искало кучето, когато го изгонили, защото вече било много старо. Много е лошо така. Никога няма да позволя да изгонят нашата Писана, дори и да стане ужасно стара.

Венердина вдигна главица и погледна момчето с жълтите си загадъчни очи.

— Спи, Мариушек. Късно е вече.

— Да — отвърна съненото момче. — Дори когато бъде съвсем стара. При нас и без това няма мишки. А те е трябвало да отидат в този Бремен. Те всички са били… Не взимай Писана, бабо. Нека спи при мен.

— Не бива котката да спи при теб…

— А аз искам да остане.

Ела Грубер

Иза тръсна глава, събуждайки се, и прекара ръка по чаршафа. Навън беше тъмно. Тя седеше в леглото и докосването я изуми със своята непривичност, с твърдата и искрена увереност, че…

Не трябваше да бъде тук.

— Чуваш ли ме? — попита момичето, лежащо на леглото.

Иза кимна, потвърждавайки това, което беше невъзможно. Очите на момичето бяха пусти, стъклени, по брадичката й като змийче течеше лъщяща струйка слюнка.

— Чуваш ли ме? — повтори момичето с леко фъфлене, като неловко помръдваше покритите си с бели налепи устни.

— Да — каза Иза.

— Това е добре. Исках да се сбогувам с теб.

— Да — прошепна Иза. — Но нали това…

— Е невъзможно? Това ли искаше да кажеш? Не се притеснявай. Не ни провървя, изобщо не ни провървя, светлокоске. Искам да се сбогуваме. Може би това ще ти се стори странно, но… обикнах допира на дланта ти. Изслушай ме внимателно. Ако тази нощ се разрази веехал, Завесата ще се разкъса. Не знам дали ще успеем да удържим… онези. Затова трябва да бягаш оттук. Какво трябва да направиш? Повтори.

— Не знам — простена Иза.

— Трябва да бягаш! — извика Ела Грубер, мятайки глава по възглавницата. — Да бягаш колкото се може по-надалеч от Завесата. Не се опитвай нищо да разбереш — вярвай на това, което виждаш. Струва ти се, че бълнуваш, че това е сън, кошмар, но онова ще бъде реалност. Разбираш ли?