Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 39

Помисли си, че непременно трябва да изследва Иза, да й направи електроенцефалограма, да проведе тестове. Би могъл да направи това още във вторник, но беше обещал на един свой колега, че във вторник ще отиде в градината му, за да му помогне с изтравянето на къртиците там. „По дяволите — помисли си той, — забравих да взема стрихнин от болницата днес“.

— Вземи си отпуска, Иза — каза той.

Синята стая

— Марилке! — извика Иза, гледайки към покритата с бял чаршаф и мушама празна маса, разхвърляните кабели, игли, датчици, кожени ремъци и катарами. — Марилке!

— Да, госпожо доктор?

— Къде ми е котката?

— Котката? — учуди се лаборантката.

— Котката — повтори Иза. — Тази на ивиците. С която работех напоследък. Какво се е случило с нея?

— Как какво? Та нали вие самата…

— Какво аз?

— Вие ми наредихте да я донеса… О, клетката е тук. После ми наредихте да донеса мляко. Аз донесох, вие нахранихте котката…

— Аз?

— Да, госпожо доктор, вие. А после отворихте прозореца. Не помните ли? Котката скочи на перваза. Аз даже ви казах тогава, че тя ще ви избяга. И котката избяга. А вие…

— Какво аз? — Иза чуваше музика. Тя потърка лицето си с длан.

— Вие се засмяхте…

„Трябва — помисли си Иза, — трябва да отида при Ела Грубер.

Защо? Откъде накъде?

Трябва да отида при Ела Грубер.

Защо?

Ела Грубер ме вика.“

Дебе

Дебе бягаше, ту бързо местейки лапки, ту протягайки ги в плавен скок. Тя знаеше накъде отива. Далечната музика, далечният зов на тихата мелодия безпогрешно й сочеха пътя.

Тя дотича до края на храстите, отвъд които асфалтът блестеше като повърхността на отровена река. По него, гърмейки и съскайки като дракон, премина, като се тресеше, голям и тежък автобус.

„Трябва да се сбогувам с нея — помисли си Дебе. — Докато не съм си тръгнала, трябва да се сбогувам с нея. И да я предупредя. За последен път. Интересно, къде ли може да е Бремен?“.

Тя отскочи.

Приближаващата се кола я заслепи с фаровете си. За миг тя забеляза червените месести устни на човека, даващ газ и рязко завъртащ волана. Колата зави към нея, тя почувства, че машината е изпълнена с бяс, решимост, жажда да убива. Успя да се изплъзне в последния момент и порив на вятъра заглади козината й.

Побягна покрай живия плет — малка раирана сянка.

Locus terribilis

Котките бяха навсякъде — неподвижни, с вдигнати глави; гледаха и се вслушваха. Обръщаха глави подир преминаващата Дебе, поздравяваха я с мяукания, примижаваха с уважение. Нито една не се помръдна, не се приближи. Знакът на Паяка Преследвач на челото на котката плаваше в мрака с призрачна светлина.

Тя чувстваше, че това място е странно и опасно. Долавяше с възглавничките на лапичките си пулсирането на земята, чуваше нереални шептящи гласове. След малко зад завесата от трепкаща мъгла видя… огън и кръстове, преобърнати, забити…

Дебе замърка в такт с мелодията. Картините изчезнаха.

В далечината забеляза нещо черно — останки от печка, зарита в пръстта, като останките на овъглен танк на полесражението. Около печката имаше три дребни силуета, тъмни на фона на небето. Тя се приближи.