Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 166

— Благодаря. — Джанет неловко се поклони. Личеше си, че кракът още й създаваше неприятности. — Благодаря. Не знам как да се отплатя…

— Няма нужда да благодариш.

Джанет Харгрейвс седна отново. Безмълвно. Дороти Сътън я погледна. Изпитателно. Но доброжелателно.

— Провървя ти — каза най-накрая тя със сериозен тон. — Много ти провървя. С мен някога се случи нещо подобно. През 1640 година, когато ме хванаха в Ридинг и ме давиха в Темза. И на мен ми провървя. Може би е било предопределено, че и аз някога ще спася някого, ще му помогна да избяга. Както тогава ми помогна Агнес Симпсън. После ще решим какво да правим с теб, сестро. Ще решим заедно. Сега други неща са ми на главата. Заеми се с нея, Фейт.

— Разбира се.

Слънцето клонеше към заник, постепенно почервеняващото кълбо вече висеше над стената на гората, когато две жени, стара и млада, най-накрая излязоха на върха на хълма, издигащ се над селището при завоя на Мисчиф Крийк. Спряха се, мълчаливо гледайки към хоризонта.

— Силата, която ни е дала Богинята — заговори най-накрая възрастната вещица, — трябва да използваме само за да помагаме, спасяваме и изцеляваме. С помощта на нашата сила трябва да правим света по-добър. Затова трябва да използваме силата умело, разумно. А разумно означава практично и полезно. Силата не бива да се изразходва напразно. Разбираш ли ме, госпожице Верити Кларк?

— Разбирам.

— Тогава защо постоянно използваш силата за забавление, мила моя? За непрактични неща? Механизми? Машинки? Колелца и колички?

— Вече се извиних за двуколката — нацупи се девойката. — Вече казах, че съжалявам и че не съм искала… И изобщо…

— Какво?

— Именно машините и количките са практични. И грамадите, движещи се по релси. Някога ще настъпи време…

— Погледни, Верити — каза възрастната вещица. — Погледни тук и ми кажи какво виждаш.

— Ами… гори.

— Точно така. Гори, само гори от Кейп Код до Луизиана, от Флорида до Канада. Нищо повече, само дива, гъста, непроходима гора. Това е Новият свят! Това е Америка! Тук няма и никога няма да има релси, по които да се движат разни грамади или машини. Тук, в Америка, за такива неща като машини просто няма бъдеще. Никакво бъдеще, Верити. Защото ние, американските вещици, нямаме право да си губим времето за някакви си машини.

— Но…

— Никакво „но“. Приключвай с механизмите. Разбра ли ме, мила моя?

— Разбрах.

Над простиращите се от Кейп Код до Луизиана и от Флорида до Канада гори висеше тънкият сърп на луната. Над главите на вещиците тихо прелетя прилеп.

— Някой ден — меко прекъсна мълчанието Дороти Сътън, галейки кестенявите коси на Верити Кларк — ще имаш дъщери, мила моя. Дъщери, следващото поколение американски вещици. Много е важно силата, която ще им предадеш в наследство, да бъде истинска и полезна. Мисля, че не искаш единственото, на което са способни дъщерите ти, да бъде чупенето на движещи се машини? Не искаш това, нали? Значи трябва да се учиш. И да се отърваваш от вредните навици.