Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 165

Изплашеният от вика и удара на камшика пъстър жребец стремително се понесе напред, а преследващите дърводелеца жени приседнаха и се свиха под градушката от камъни, излитащи изпод копитата на животното. Двуколката летя няколко мига подир коня, без да докосва земята с колелата, а после падна и подскочи сажен нагоре при следващата дупка. Вкопчилият се в юздата Адам Стаутън увисна във въздуха, изглеждаше, че всеки момент ще излети. Но не излетя. Той извика, още веднъж удари жребеца с камшика, двуколката се понесе към гората като състезателна квадрига.

И дърводелецът Адам Стаутън щеше да избяга, ако не беше младата Верити Кларк.

Верити вървеше по края на полето с царевица, нежно и силно притиснала в прегръдката си червеникавокафяв котарак. Котаракът беше разперил лапи и не изглеждаше възхитен, но мъжествено и достойно понасяше нежностите. А когато двуколката с Адам Стаутън премина покрай Верити, момичето пусна котака, насочи пръст към двуколката и изкрещя пронизващо.

От главините на колелата като дъжд се посипаха искри, пламна огън и се вдигна дим. Жребецът се вдигна на задните си крака, тегличът се счупи с трясък, сбруята се скъса. Двуколката излетя като комета с огнена опашка и се стовари на земята, разбивайки се на трески с неописуем грохот.

— Не исках да стане така! — разнесе се в тишината тънкият и жален вик на Верити Кларк. — Изобщо не исках това! Исках само да спра колелата. Извинявайте!

Няколко от жените тръгнаха към мястото на катастрофата. Дороти Сътън, скръстила ръце на гърдите си, ги изчака да се върнат. Тя вече знаеше какво ще кажат.

— За съжаление той е мъртъв — потвърди опасенията й Франсис Флауърс. — Счупил си е врата. Жалко.

— Жалко — процеди през зъби Анабел Прентис.

— Жалко — съгласи се делово Джемайма Тиндал. — Само той, пасторът и момчето бяха достатъчно ценен материал за възпроизвеждане на потомство. Какво да се прави, каквото е станало, не може да се върне назад. Но някой сериозно трябва да си поговори с това момиче.

— Аз ще го направя — увери я Дороти Сътън и се обърна към масата, около която мъжете, уморени от апатичното наблюдение, отново се бяха хванали за лъжиците. Сякаш нищо не се беше случило.

— Франсис, въдвори ред.

— Да, разбира се. Господин Ейдриън ван Рийсъл!

— Tot Uw dienst, juffrouw.

— Моля да махнете от пътя останките от двуколката — изрече властно Франсис Флауърс. — Моля да хванете коня. Моля да отнесете оттук труповете. Моля да ги отнесете в гората и да ги приковете към дърветата. На обичайното разстояние от селището. Разбрахте ли?

— По-добре отиди с него, Франсис — посъветва я Дороти Сътън. — Да го наглеждаш.

— Добре.

— Вериги, ела тук. Остави котката и ела тук, момиче. По-бързо!

— Идвам, бабо!

Вървяха бавно между къщите. Две жени. Едната възрастна, пълна, с черна пелерина и черна шапка с връзка, хванала за ръка вървящата до нея девойка със синя рокля.

— Бабо, наистина не исках.

— Нищо не казвай.

На прага на една от къщите стоеше Фейт Кларк. В компанията на млада жена със светли коси. Светлокосата се поклони.

— Вече няма причини за опасения — каза сериозно Дороти Сътън. — Всичко свърши, вече нищо не те заплашва, Джанет Харгрейвс.