Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 164

— Да бе! Пускай го!

— Ти го пускай!

— По-спокойно, госпожици — намеси се рязко Дороти Сътън. — Злобата вреди на красотата. И няма защо да се биете за плячката, тъй като плячката не е ваша. Момчето ще бъде за госпожа Хипатия Харлоу.

— Защо? — развика се Пейшънс Уитни. — На какво основание?

— Тя вече си има един! — подкрепи я пискливо Елън Блай. — Тя си има Ейдриън ван Рийсъл! Защо Хипатия…

— Защото Хипатия се нуждае! — отсече Дороти Сътън.

— Ние също се нуждаем! — заяви Пейшънс Уитни.

— Вие с вашите нужди можете да почакате — изрече сухо Дороти. — Или да ги удовлетворявате така, както на вас, сополанки, все още ви приляга, докато на зрелите жени — вече не. И достатъчно за това. Хипатия! Ела тук. Както каза умрелият преди малко пастор Мадокс, цитирайки Левит: „А колкото за робите и робините, които ще имаш, от народите, които са около вас, от тях да взимаш роби и робини.“ Така че взимаме. Вземи този юноша, Хипатия. Дарявам ти го.

— Благодаря, Дороти.

Тракащият със заби Джейсън Ривет надуши мирис на сапун, трева и тютюн. Обърна глава и видя веселата, пълничка жена, която пушеше лула, докато двамата с дърводелеца Стаутън се разхождаха из селището. Видя пухкавата й ръка, пръстите й, които се протягаха към очите му. Стисна клепачи. Усети докосването. В главата му проблесна, в ушите му зашумя. Волята му се пръсна, разлетя се като разбита мраморна статуетка, а съзнанието му потъна в меко, топло и равнодушно към всичко небитие.

— Ти си мой — заяви властен глас. — Върви.

Той се подчини на заповедта. Мисълта, че от този момент нататък ще бъде все така, беше една от последните му съзнателни мисли.

Пейшънс и Елън гледаха навъсено, сумтяха и ругаеха. Дороти Сътън се огледа.

— Трябва да се махнат оттук тези тленни останки, Джемайма — каза тя. — Къде е Анабел?

— Тук съм.

— Охо! Виждам, че не си пиляла времето си. Погрижила си се за себе си.

— Че как! — Анабел Прентис погледна гордо Адам Стаутън, който я следваше с празен поглед, послушен като куче. — Бива си го мъжът, а? Красавец! И страстен, хе-хе!

— А ние? — попита отново жално Пейшънс Уитни. — Ние — кога?

— Следващия път! — отсъди Дороти Сътън. — Анабел, а този поддръжник на закона и краля вече напълно ли е във властта ти? Успокои ли се? Нали няма да има изненади?

— Няма да има — увери я Анабел Прентис.

Но Адам Стаутън й показа колко много се лъже.

Той я бутна така, че тя тупна по задник на земята, право в краката на Джемайма Тиндал. А дърводелецът хукна да бяга. Той се носеше посред улицата, между наредените в шпалир изумени жени. Профуча покрай мъжете, застинали с лъжици в ръце, неподвижни около дългата маса, като на картина, пародия на „Тайната вечеря“.

— Спрете го! — извика Дороти Сътън.

Джемайма Тиндал вдигна ръце, направи жест като че ли отблъсква от себе си нещо невидимо и същевременно тежко. Адам Стаутън падна, запълзя по земята в облак прах, но веднага скочи и с няколко скока стигна до зелената двуколка на Франсис Флауърс, скочи върху капрата, хвана камшика.

— Я-я-я-я-яха-а-а-а!