Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 163

Изпаднал в еуфория от скалпирането, той забеляза ножа, който Исмаил стискаше в ръката си, едва когато острието се заби в корема му. Индианецът рязко дръпна ножа нагоре, Уилям Хопууд изкрещя диво, изплю кръв. И падна.

Исмаил се изправи. Джейсън Ривет изкрещя пискливо, притискайки се към земята. Индианецът обърна глава, и я наклони странно. И видя момчето. Джейсън изкрещя отново.

Сачмите бяха извадили едното око на индианеца, бяха раздробили бузата му, бяха откъснали ухото му и бяха превърнали раменете и торса му в кървава маса от висящи късове месо. Въпреки това Исмаил се държеше твърдо на краката си. Без да отмества единственото си око от Джейсън, той се наведе и хвана чичо Уилям за косите.

Джейсън Ривет нададе вой от ужас. Исмаил Сасамон разтърси скалпа. Мръщейки осакатеното си лице, той понечи да издаде бойния вик на уампаноагите. Не успя. Зад гърба на Джейсън проехтя гърмеж и половината глава на индианеца се скри в червена експлозия.

Пасторът падна на стъпалата, димящият пистолет се изплъзна от ръцете му. Цялата яка и предницата на кафтана му вече изцяло бяха пропити с кръв. Джейсън Ривет запълзя към него. През обхваналия го ужас и безнадеждност виждаше на праговете на къщите и на верандите жени, неподвижни като статуи, като кариатиди. Виждаше мъжете около дългата маса, равнодушни, бавно вдигащи лъжиците си. „Магии — трескаво си помисли той. — Това е черна магия, те са вещици. Все пак бях прав — дошли сме тук да срещнем гибелта си“…

— Преподобни… Това са… вещици…

Джон Мадокс затрепери като в треска и се разкашля, обливайки Джейсън в кръв. Очите му, до този момент призрачно светещи само с бялото си, изведнъж станаха нормални — зли и враждебни. „Сега ще ме наругае — помисли си Джейсън. — Дори умирайки, ще ме наругае.“

Преподобният захриптя:

— Омитай се оттук… момче… — едва разбираемо прошепна той. — Махай се… Не се бави…

Джейсън се изправи. Огледа се. Избърса лицето си, размазвайки върху него кръвта на пастора. И хукна да бяга. Между къщите, към нужника, от който, както вече знаеше, не беше далеч до реката, ракитака и гората.

Не успя да направи и три крачки.

Изведнъж се почувства така, сякаш на всеки от краката му виси стофунтова тежест, а на гърба му — воденичен камък. Отъпканата почва изведнъж се превърна в гъста и лепкава тиня, в блато, в което той беше затънал над коленете. И сега стърчеше неподвижен и безсилен, като насекомо в лепкавата вътрешност на хищна орхидея.

Страхът така го парализира, че не можеше дори да крещи.

— Браво — чу се гласът на Дороти Сътън. — Много добре, госпожице Пейшънс Уитни. Отлични заклинания, госпожо Елън Блай. Прекрасно!

— Аз го хванах първа! — възкликна Пейшънс Уитни, чернокосата, хващайки Джейсън за ръкава. — Остави го, Елън!

— Как ли пък не! — извика тънко Елън Блай, светлокосата, хващайки Джейсън за другия ръкав. Момчето почти увисна, разпънато между тях. — Аз го хванах първа!