Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 141

— Холандци — заяви уверено чичо Уилям. — Това са холандци. Или немци.

— Холандците обикновено знаят френски — отбеляза Мадокс. — Вие нали говорите френски, господин Стаутън?

— Къде ти — промърмори дърводелецът. — Едва-едва. Но добре, ще опитам… Мосю! Бонжур! Ну шерше ун… Една девойка… Значи фам… Ун фам, дето е избягала от призон…

— Попитайте ги от кое селище са — вметна пасторът.

— Вуле ву? Компри? Парле кел селище? Кел… О, по дяволите! Не знам как се казва…

— Не би помогнало, дори и да знаеше, Стаутън — прекъсна го конетабъл Коруин. — Те не разбират нито дума. И работата не е във френския. Те просто са идиоти. Идиоти са и това е!

Джейсън Ривет можеше да се закълне, че светлите лица на дървосекачите изсветляха още повече, воднисто сините очи за миг оживяха. Най-високият отново размърда устни, сякаш повтаряше след конетабъла някоя позната дума. После се усмихна, показвайки красивите си бели зъби. Отново издаде няколко неразбираеми звуци. А после се обърна, замахна с брадвата и отсече поредния клон от поваления дънер. Останалите също се върнаха към заниманията си, изглежда, напълно забравяйки за дошлите от Уотъртаун добри християни и стражи на закона.

— Трудно е да не се съглася с вас, конетабле — изрече кисело Мадокс. — Тези хора несъмнено са слабоумни. „Блажени си нисшите духом, защото тяхно е царството небесно.“

— Първите, които срещаме от два дни — поклати глава Стаутън. — И да се окажат идиоти! Тяхно ще бъде царството небесно. За тях щастие, а за нас — каръщина. И сега какво да правим? Кого да питаме?

Дърводелецът гледаше Исмаил. Индианецът безмълвно, с лице почти толкова равнодушно, колкото и на дърварите, посочи водещия до сечището път, набразден от следи от каруци и копита. Абирам Троп подкара дорестата си кобила. Конетабълът и Мадокс го последваха. Чичото освободи спусъка на мускета си.

— Сигурно наблизо има селище — досети се Джейсън, приближавайки се до коня на дърводелеца. — Как мислите, господин Стаутън?

— А ти как мислиш, момче? Че тези са дошли от Бостън?

— Не ми се подигравайте. Аз само попитах. Нали казаха, че на запад от плантацията Пенакук няма селища.

— Казаха.

— И какво?

— Грешаха.

Джейсън Ривет се приведе към шията на коня, за да премине под един нисък боров клон.

— Господин Стаутън?

— Какво има още?

— Този скелет, дето беше прикован към дървото… А сега тези странни дървосекачи… Не ви ли е страх, че…

— Какво?

— Че това е магия? Нечисти сили?

— Не говори глупости, момче.

Поток препречи пътя им, но пътеката водеше право към брод, така че те с лекота преминаха през пясъчното дъно, без дори да намокрят стремената си. Веднага след брода дърветата оредяваха — скоро излязоха от гората и отъпканата пътека зави и продължи да се точи по периферията й. Излязоха на голяма, зелена ливада, обляна в слънце, миришеща на сено, което беше събрано на няколко купи. Исмаил Сасамон се спря, изкашля се, посочи с ръка. Напълно излишно — гледката вече беше пред погледа на всички.