Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 139

— Това какво общо има със случая? — прекъсна го рязко дърводелецът. — А?

— Това — изсумтя Хенри Коруин, — че за разлика от някои хора аз не съм страхливец. При вида на някой мъртвец не пълня гащите и не казвам, че искам вкъщи.

— Ти самият току-що показа, че се страхуваш от дявола, Коруин.

— От нищо не ме е страх!

— Нито пък мен!

— Успокойте се, господа — спря препирнята хрипливият глас на Джон Мадокс. — Одобрете се. А да се боим трябва единствено от Бога. Както разбирам, конетабъл Коруин, вие сте за продължаване на преследването?

— Точно така. Искам да видя девойката на бесилото, и нямам намерение да преотстъпвам наказанието нито на вълците, нито на червенокожите. Освен това не съм дърводелец, не ме е страх от скелети.

— Господин Хопууд?

Чичо Уилям премести с езика си тютюна за дъвчене на другата буза, изплю се върху папратите. Помълча няколко секунди. Но Джейсън Ривет не се съмняваше в отговора му. И не сгреши.

— А на мен ми е все едно. Както кажете, преподобни. Ако наредите да вървя — ще вървя. Ако наредите да се връщаме — също добре. Аз съм подир вас.

— А аз — пасторът прониза с поглед дърводелеца — съм за това преследването да продължи. Защото така повелява законът и така повелява Светото писание. И това би било достатъчно, дори и да се окажех в малцинство. Но в случая вие сте в малцинство, господин Стаутън.

— Интересно броите, преподобни. И малко преждевременно обявявате резултатите, струва ми се.

— Броя правилно — отговори студено пасторът. — Господата Коруин и Хопууд споделят моето мнение. Значи водя с три на два гласа и това е краят на гласуването. Няма да тръгнем да питаме за мнението му един юноша. Още по-малко пък — индианец. Така че продължаваме по следата.

— Няма следи — изрече с гърления си глас Исмаил Сасамон, изниквайки като дух от гъсталака.

— Какво значи няма? — намръщи се Абирам Торп. — И къде са се дянали? Огледа ли както трябва, Исмаил?

— Няма следи.

— Няма следи — повтори след продължителната тишина Адам Стаутън. — В такъв случай накъде да вървим? Какво ще наредите, преподобни? Конетабле? И ти, Исмаил? Тук не се интересуват от мнението ти на индианец и не се съобразяват с него. Но аз, по дяволите, с удоволствие бих го узнал.

Индианецът го погледна, а лицето му беше като на изсечена от дърво кукла.

— Накъде ще наредиш да вървим? — повтори дърводелецът, дори без да се опитва да скрива насмешката си.

— Нататък, накъдето са секачите. — Лицето на Исмаил все така не изразяваше нищо. — Чуват се секачи. Наблизо има сечище.

Мълчаливо, без дори да чака команди, отрядът се озова върху седлата. Исмаил се понесе напред, останалите подир него — толкова бързо, колкото позволяваше гората. Отпред бяха Абирам Торп, вече приготвящ мускета си, и конетабъл Коруин. Джейсън Ривет беше най-отзад. Вече го бяха научили да си знае мястото.

— Интересно — промърмори яздещият пред него Адам Стаутън, — кой ли шета тук, насред пустошта? Нещо не съм чувал за селища на запад от Уорчестър и плантацията Пенакук.

Уилям Хопууд не отговори, зает с проверката на състоянието на пистолета и рязаната си пушка. Джейсън Ривет знаеше, че чичо му умее да борави с оръжията. Всички знаеха това. Само по тази причина бяха взели чичото в отряда. Уилям Хопууд имаше славата — ако това беше точното определение — на убиец. Всички знаеха, че на младини е ловувал в горите пенобскоти, пекоти и нашуи, че е преследвал сенеки и мохоки, че има колекция от скалпове. Както твърдяха недоброжелателите, предимно женски.