Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 128

— Възможно е, възможно е — уверих го, продължавайки да се усмихвам с белите си остри зъби. — Стой си на мястото, намали движенията си до минимум и ще ти подаря здравето. Parole d’honneur. Разбра ли какво ти казах, двукраки? Единственото, което ти позволявам да помръдваш, са клепачите и очните ябълки. Освен това ти позволявам да продължиш внимателно да вдишваш и издишваш.

— Но…

— Не разрешавам да дърдориш. Не мърдай и мълчи, сякаш от това зависи животът ти. А той, между другото, зависи.

Той ме разбра. Стоеше, потеше се в тишината, гледаше ме и усилено мислеше. Мислите му бяха ужасно объркани. Не очаквах да намеря такива мисли у един преподавател по математика. В същото време Венера Уайтблек си вършеше работата, а въздухът вибрираше от магията на нейното мъркане. Алиса помръдна, застена. Котката я успокои, полагайки леко лапичка на лицето й. Щом видя това, Чарлз Латуидж Доджсън — спомних си как се казва — потрепери.

— Спокойно — казах меко аз, противно на очакванията. — Тук се провежда лечение. Това е терапия. Въоръжи се с търпение.

Той ме погледа няколко секунди.

— Ти си ммм… моя собствена фантазия — промърмори той най-накрая. — Няма смисъл да разговарям с… тттттеб.

— Точно това ти казах и аз.

— Това — той лекичко помръдна ръка, сочейки леглото, — това е ттт… терапия? Котешка терапия?

— Позна.

— „Thought to be madness“ — изрече той, като по чудо без да заеква, — „yet here is method in’t“.

— И това все едно аз съм го казал!

Зачакахме. Накрая Венера Уайтблек спря да мърка, легна на една страна, прозя се и няколко пъти облиза козинката си с розовото си езиче.

— Мисля, че свърши — неуверено се обади тя. — Всичко изкарах. Отровата, болката и треската. Имаше още нещо в костния й мозък, не знам какво. Но заради верността си и него изтеглих.

— Браво, My Lady.

— Ваша милост?

— Слушам.

— Още съм жива.

— Нали не си си мислела — усмихнах се високомерно аз, — че ще те оставя да умреш?

Котката присви очи в безмълвна благодарност. Чарлз Латуидж Доджсън, който от дълго време следеше разтревожено действията ни, неочаквано силно се прокашля.

— Говори — разреших му благосклонно аз, вдигайки поглед към него. — Само не ми заеквай, ако обичаш.

— Не знам какъв ритуал се провежда тук — започна тихо той, — но има неща на небето и земята…

— Премини направо към тях.

— Алиса все още е в безсъзнание.

Ха! Той беше прав. Като че ли операцията беше сполучлива. Но само за лекаря. „Medicine, cura te ipsum“ — помислих си аз. Не бързах да говоря, чувствайки върху себе си любопитния поглед на котката и неспокойния поглед на преподавателя по математика. Премислих различните възможности. Една от тях беше да свия рамене и да се омета оттук. Но вече се бях замесил много здраво в тази история и нямаше как да отстъпя. Първо басът, на който се бяхме хванали със Заека, а и престижът…

Усилено размишлявах. Но ми попречиха.

Чарлз Латуидж изведнъж подскочи, а Венера Уайтблек се напрегна и рязко вдигна глава. Върху странните викториански тапети се замята бърза, пъргава сянка.