Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 127

— Искам — повторих настойчиво аз — болестта да напусне госпожица Алиса Лидъл.

Венера седна, помига, помръдна с ухо.

— Това е ваше право, княже — каза меко тя. — Аз… аз мога само да ви благодаря… за уважението. Обичам това момиче.

— Това не е уважение. Така че не ми благодари, а се хващай за работа.

— Аз ли? — Тя едва не подскочи от изненада. — Аз ли трябва да я лекувам? Но това е забранено на обикновените котки! Мислех си, че ваша милост сам ще благоволи… Пък и аз не бих успяла…

— Първо, на света няма обикновени котки. Второ, аз мога да нарушавам всякакви забрани. В тази минута — нарушавам. Хващай се за работа.

— Но… — Венера не сваляше от мен очи, в които изведнъж се появи страх. — Но нали… Ако аз измъркам болестта от нея, тогава аз…

— Да — отвърнах пренебрежително аз. — Ти ще умреш вместо нея.

„Струва ми се, че обичаш това момиче — помислих си. — Така че докажи любовта си. Може би си си мислела, че е достатъчно да лежиш на коленете й, да мъркаш и да й позволяваш да те милва? Като същевременно затвърждаваш всеобщото мнение, че котките са лъжливи създания, че се привързват не към хората, а към мястото?“.

Разбира се, че беше под достойнството ми да говоря подобни неща на Венера Уайтблек. И съвсем не беше нужно. Подкрепяше ме властта на авторитета. Единственият авторитет, който признават котките. Венера тихо измяука, скочи на гърдите на Алиса и започна силно да тъпче с лапки. Аз чувах тихото пропукване на дамасковото одеяло, в което се забиваха ноктите й. След като намери точното място, котката легна и започна силно да мърка. Въпреки явната липса на опит, тя се справяше идеално. Веднага усетих, как с всяко измъркване тя извлича от болната онова, което трябваше да бъде извлечено.

Аз, естествено, не й пречех. И внимавах да не й попречи някой друг. Оказа се, че съм постъпил правилно.

Вратата тихо се отвори и в стаята влезе бледият брюнет, Чарлз Латуидж или Латуидж Чарлз, забравих как беше. Влезе с наведена глава, изпълнен с разкаяние и препълнен с мъка и вина. Забеляза лежащата на гърдите на Алиса Венера Уайтблек и веднага реши, че има на кого да си го изкара.

— Хей, ккк… котко — извика той, заеквайки. — Псст! Слизай от леглото ввв… веднага!

Той направи две крачки и погледна към креслото, на което лежах аз. Видя ме — а може би не мен, а само усмивката ми, висяща във въздуха. Не знам как успя, но ме видя. И пребледня. Тръсна глава. Разтърка очи. Облиза устни. После протегна ръка към мен.

— Хайде, докосни ме — казах аз колкото се може по-сладко. — Само ме докосни, грубиян такъв, и през целия си останал живот ще си бършеш носа с протеза.

— Кой си ти-и-и — каза той, заеквайки. — Кой си-и-и-и?

— Името ми е легион — отговорих равнодушно аз. — За приятелите ми съм Малигнус, princeps potestatis aeris. Аз съм един от онези, които кръжат, оглеждайки се, quaerens quern devoret. За ваш късмет ловуваме предимно мишки. Но на твое място не бих бързал да си правя някакви изводи.

— Това нннн… — заекна той, този път толкова силно, че очите му едва не изскочиха от орбитите си. — Това нннне…