Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 126

* * *

Минах през оградата, през стените, облепени с крещящи тапети на цветчета, през мазилката, през мебелите. Минах през гласове, шепоти, въздишки и стенания. Минах през осветената living room, в която деканът Лидъл и жена му разговаряха със слабичък, прегърбен брюнет с буйна коса. Намерих стълбището, минах покрай две детски спални, от които лъхаше на млад, здрав сън. При третата стая се натъкнах на Пазачката.

— Дойдох с мир — бързо казах аз, отстъпвайки пред предупредителното съскане, зъбене, показване на нокти и ярост. — С мир!

Лежащата на прага Венера Уайтблек присви уши, възнагради ме с поредната вълна от омраза и зае класическа бойна поза.

— Внимавай, котко!

— Apage! — изхриптя тя, без да променя позата си. — Вън! Никой демон няма да прекоси прага, на който лежа!

— Дори такъв — нетърпеливо се обадих аз, — който ще те нарече Дайна?

Тя потрепери.

— Пусни ме — повторих аз, — Дайна, котко на Алиса Лидъл.

— Ваша милост? — неуверено ме погледна тя. — Тук?

— Искам да вляза. Отмести се от пътя ми. Не, не, не си отивай. Влез с мен.

Стаичката, напълно в духа на епохата, беше натъпкана с мебели до пръсване. И тукашните стени бяха облепени с тапети с чудовищни цветни мотиви. Над скрина висеше не много сполучлива графика, изобразяваща, ако можеше да се вярва на подписа, някоя си госпожица Уест в ролята на Дездемона. А на леглото в безсъзнание лежеше Алиса Лидъл, обляна в пот и бледа като призрак. Тя бълнуваше толкова силно, че без малко да видя във въздуха над нея въображаемите червени керемиди на дома на Заека и да чуя „Greensleeves“.

— Возили се с лодка по Темза — тя, сестрите й и сър Чарлз Латуидж Доджсън — изпревари Венера Уайтблек въпроса ми. — Алиса паднала във водата, измръзнала, вдигна температура. Идва лекар, изписа разни лекарства, даваха й ги от домашната аптечка. Случайно между лекарствата се оказа и шишенце с лауданум. И тя го изпи. Оттогава лежи в това състояние.

Замислих се.

— А безотговорният Чарлз е онзи мъж с коса на пианист, който разговаря с декана Лидъл? Когато минавах през гостната, усетих мислите му. Той изпитва силна вина.

— Да, той е, същият. Приятел на семейството. Преподавател по математика, но иначе съвсем приличен тип, Не бих го нарекла безотговорен. Той не е виновен за случилото се в лодката. Никой не е застрахован от това.

— Той често ли е с Алиса?

— Често. Тя го обича. Той я обича. Когато я гледа, мърка. Измисля и разказва на момичето всякакви необикновени истории. Тя обожава това.

— Аха — помръднах аз с ухо. — Необикновени истории. Фантазии. И лауданум. Дойдохме си на думата. Сега е ясно откъде се е появила. Впрочем стига за това. Да помислим за момичето. Искам тя да оздравее. Колкото се може по-скоро.

Котката присви зелените си очи и мустаците й щръкнаха, което при нас, котките, означава безкрайно изумление. Но бързо се взе в лапи. И се умълча. Знаеше, че ако попита за причините, довели до моето желание, това ще бъде абсолютна липса на такт. Освен това знаеше, че аз няма да отговоря на въпроса й. Никой котарак не отговаря на подобни въпроси. Правим винаги каквото пожелаем и не сме свикнали да се обясняваме.