Читать «Нескопоското» онлайн - страница 48

Трикс реши, че произходът на варварина не го интересува чак толкова.

Той повървя нагоре по улицата, докато не излезе на едно малко площадче, с фонтан по средата. Покритата със зелен мъх фигура в средата на фонтана изобразяваше момиче, което държеше в ръцете си гърне, от което течеше вода. Единствената дреха, която момичето носеше беше мъхът по него и Трикс, като приседна на каменния парапет, смутено хвърли поглед към статуята.

Дали да стане рицар?

Рицарството беше благородно занимание, което отиваше дори на високоблагороден владетел в изгнание. Много балади и летописи свидетелстваха за това как лишени от власт и прокудени владетели са приемали друго име и са ставали рицари, постигали са успех и след това победоносно са се връщали на трона си. Така че съветът на Шараж не будеше у Трикс никакви съмнения.

Само дето времето…

Трикс въздъхна, оглеждайки скептично кльощавите си ръце. Нямаше да удържи меча, макар че се беше понаучил. Щеше да му се наложи да се клатушка година, две или три, преди да се научи да носи някакви що-годе прилични доспехи и да размахва меч. Само в разни детски книжки като „Червените демончета“, момчетата направо хващат оръжие и се справят с опитните си противници…

Трикс отново въздъхна.

Но ако допуснем, че се реши… Разбира се, обидно е да започне от оръженосец, когато, според всички правила и закони, вече е рицар и може да посвещава оръженосците. Нещо повече — той самият вече имаше свой оръженосец… и като си спомни за коварния Йен, Трикс махна с ръка от досада. Добре! Ще стане оръженосец! Изобщо не е сложно — грамотен е, знае рицарския церемониал и правилата на турнирите. Всеки рицар ще се зарадва на такъв оръженосец!

Първо обаче трябва да се намери рицар без оръженосец.

Трикс се замисли. В съхерцогството нямаше много истински рицари, повечето бяха солидни и възрастни и формално се числяха към стражите на някой от управниците. В действителност, вече си почиваха от миналите геройства. Техните оръженосци не се отличаваха особено от господарите си — и те бяха възрастни, имаха семейства, трепереха над домовете си и обичаха да разказват за прочутите арени, които бяха посещавали. „В този момент убиха третия кон на барона, но аз не изгубих самообладание и…“

Имаше, разбира се, и странстващи рицари. Те се скитаха из кралството и ту се наемаха временно в пограничните райони, ту помагаха на бароните и на градоначалниците да се справят с някоя шайка разбойници или с чудовищата, които изпълзяваха от време от храсталаците или от някоя пещера. Впрочем, повечето чудовища, за съжаление, предпочитаха да тичат или да летят вместо да пълзят. Сред странстващите рицари имаше и много прославени, чиито титли се произнасяха по няколко минути: „Алдегор тан Сарт, ветеран от битката при Медлок, изгубил едното си око по време на сраженията при Хугридите, победил славния сър Мортис от Агуада, изтребил сивия парамейски блатен змей, участник във Втората магическа война…“ И така нататък, докато самият рицар не махнеше с ръка — стига, стига, няма защо да изброявате тези титли, тук сме само свои хора…