Читать «Нескопоското» онлайн - страница 247

Но да разговаря през масата беше, разбира се, неудобно. И едва когато Маркел стана и всички тръгнаха да се разотиват, Трикс се усети, че има на разположение няколко минути за разговор.

Той се доближи до Тиана. Маркел и баща му се прегръщаха и кралят го наричаше „Любезни мой херцоже…“, всички останали също се въртяха около краля.

— Тиана, сърдиш ли ми се за нещо? — тихо попита той.

Тиана, на която дългата черна рокля седеше прекрасно, учудено го погледна.

— Ами… ти изобщо не ми говориш… — измърмори Трикс. — Дори не ме поглеждаш…

— Глупчо — тихо отвърна Тиана. — Намираме се в двореца, тук нещата са съвсем различни, тук никоя възпитана девойка не бива да се заглежда по симпатичните младежи…

Бузите на Трикс пламнаха.

— Заповядайте в Дилон, това е официална покана — каза Тиана и като се огледа бързо, млясна Трикс малко по-в дясно от горната устна.

Трикс се вкопа, а когато си върна способността да се движи, Тиана вече се отдалечаваше под ръка с нейно величество.

Щастлив и спокоен, Трикс взе да се оглежда за Лапад. Разбира се нямаше нужда вълшебникът да го целува, но някоя и друга добра дума щеше да върне доброто му настроение…

Но Лапад вече го нямаше, само край най-отдалечената врата се мерна празничната му мантия.

„Ще поговоря с него утре сутринта“ — помисли си Трикс секунда преди херцогинята да го стисне в прегръдките си, след което започна да го разпитва дали не й е простил и, ако не — защо бузите му са червени като домат.

Но на сутринта Лапад вече го нямаше в кралския замък. Довереният кралски магьосник се беше телепортирал в неизвестна посока.

5

В ясното зимно утро, една седмица преди края на годината, Трикс Соийе, единственият и пълноправен наследник на херцог Рат Соийе, подозрително оглеждаше своето отражение в огледалото.

С малко повече въображение тъмнокосото момче насреща, можеше да бъде наречено младеж. Но не можеше да мине за млад мъж.

Трикс се оплези на огледалото и се усмихна.

Ако си направеше труда да се замисли какво беше научил през последната половин година, той щеше да стигне до неочакван извод. Главното изобщо не беше това, че се беше научил да прави магии или да бели картофи, или да приготвя кафе за вълшебника. Главното беше в това, че беше разбрал — човек е такъв, какъвто е, а не какъвто изглежда. Това се отнасяше не само за вълшебниците и рицарите, за витамантите и слугите. Отнасяше се и за Трикс.

Да си признаем честно, че Трикс не се беше замислял много-много над това. Но гледаше все пак отражението си с усмивка и дори не се вторачваше дали беше поникнал над горната му устна черен мъх.

Е, почти…

Подсвирквайки си някакъв мотив (съдбата беше пощадила дворцовите музиканти и никой от тях не попадна на пътя на свирукащия Трикс), наследникът на херцога слезе до първия етаж на замъка. Малобройните прислужници и лакеи, които го срещаха по пътя, ниско му се покланяха и се стараеха час по-скоро да изчезнат. Повечето от предишната прислуга херцогът, след щателно обследване, беше изгонил и беше наел нови — яки селски девици, които се справяха добре с лопатите и греблата, но които се вцепеняваха при вида на тънките порцеланови сервизи и здрави селски момчета, които носеха важно ливреите си, но никак не можеха да запомнят как трябва да се покланят и защо не е вежливо да казват: „А?“, когато нещо не им е ясно.