Читать «Нескопоското» онлайн - страница 231

Но, кой знае защо, преобладаваха пейзажите. Искрящите планини на Кристалните острови, горещите пустини на Самаршан, пропастите и долините на Сивите планини, заобиколените с прозрачна синя вода бели пясъци на южните острови, зелени пасбища и гори, които не беше известно къде се намираха…

Щеше да е прекрасно, ако можеше да отиде до там! Да побеседва с лукавите самаршански мъдреци, да се окъпе в топлото море, да се качи до върха на планината…

И за това се искаше единствено да убеди Маркел в предателството на Гриз!

Алхимиците, най-сетне стигнаха до тронната зала — много дълга, с висок таван като арка, поддържан от бели мраморни колони. Спряха. Церемониалмайсторът бързо и ловко разположи делегацията в залата така, че да не се смесва с придворните, които очакваха краля, показа как точно трябва да се поклонят (главите на гилдиите, които бяха приравнени в това отношение с аристократите, подвиваха едното си коляно, а останалите — и двете), как да станат, как да гледат краля, ако изведнъж зададе някому въпрос (трябваше да го гледат с любящ и предан поглед, но не и сервилно).

След това церемониалмайсторът се отдалечи към вратите, които водеха към вътрешните покои на краля — и чакането започна.

Трикс, който умираше от нетърпение и заедно с това мечтаеше Маркел никога да не се появи, започна да разглежда придворните. Някои от лицата му се струваха смътно познати. Но дори и някога да беше срещнал някого от тях, помощ не можеше да очаква…

Най-накрая, церемониалмайсторът удари три пъти с жезъла по пода и настъпи тишина. След няколко секунди, вратите се отвориха и крал Маркел Веселия влезе в тронната зала.

Придворните се наведоха, покланяйки се, след което коленичиха, в зависимост от ранга си и от подарените им привилегии. Някои гордо продължиха да стоят прави, но само за секунда, само колкото останалите да оценят привилегиите им, след което се поклониха. Свободата също трябва да се използва с мярка и ум…

Трикс коленичи, както се полагаше — с двете си колена (бидейки съхерцог, можеше да подвие само едното си коляно, а можеше и само ниско да се поклони), обаче изпод вежди гледаше към Маркел.

Честно казано, кралят правеше много добро впечатление.

Той беше все още млад, едър и представителен; косата му, прихваната от делничната корона, се спускаше до раменете на благородни вълни; лицето му беше сериозно, но криеше тази усмивка, която беше готова да се покаже във всеки момент и заради която кралят носеше славния прякор — Веселия. Той вървеше спокойно и уверено към трона и пътьом, с царствен жест заповяда на един от придворните да се изправи и пошепна нещо в ухото му. Изобщо, Маркел беше един достоен крал от славния род на Маркелите.

— Негово величество крал Маркел! — тържествено обяви херолдът, който стоеше отляво на трона.

Кралят седна с достойнство на скромния и твърде обикновен трон от полирано бяло дърво (това, което правеше така, че тронът да не изглежда съвършено прост, бяха няколкото десетки едри черни диаманта, които искряха на фона на бялото дърво с тайнствен тъмен блясък). Сякаш от нищото до трона на секундата изникнаха охранителите — млади мъже с непроницаеми лица, облечени с леки кожени доспехи, които не пречеха на бързите им движения. Кралят огледа всички, които се бяха събрали в тронната зала и каза: