Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 234

— Здрасти, Маскел — каза приветливо. — Теб търсим.

Зад него се виждаше огромен тромав млад мъж с бебешко пъпчиво лице; отдел „Сигурност“, помислих си аз, със забележителна непоследователност винаги подбира възможно най-непривлекателните кадри.

— Това е Брокълбанк — каза Мокстън и помръдна устни.

Значи, най-накрая се случи. Дори не бях изненадан; усещах само нещо като осезаемо утаяване, сякаш огромна тежест вътре в мен се беше откъртила и хлътнала на инч с беззвучен трясък. Мокстън и момчето Брокълбанк стигнаха площадката. Брокълбанк ме изгледа от глава до пети с присвити очи, както е виждал да го правят по трилърите. Новопостъпил, доведен да добие опит „на терен“. Усмихнах му се.

— Пфу! — изпъшка Мокстън, — много топло, бе. — Погледна покрай рамото ми към спалнята. — Разтребваш, така ли? Банистър винаги е бил голям мърляч. О, имало е и клада, усещам по миризмата. Какво му викаха? Felo de se?

— Всъщност, сър, auto-da-fé — обади се Брокълбанк с учудващо изискан тон; май не беше плод на общинско училище.

— Точно така — съгласи се Мокстън, без да го погледне. — Изгаряне на еретици.

Влезе в спалнята, спря по средата на стаята и огледа безпорядъка. Хората от „Сигурност“ обичат да го правят, в края на краищата това оправдава съществуването им. Брокълбанк стоеше до мен и дишаше като огромен тих мотор, вонящ на пот и скъп одеколон.

— Предполагам, че тук вече всичко е изтарашено — каза Мокстън и ме изгледа косо от вътрешността на стаята със своите безизразни очи, — всички висящи краища са завързани и така нататък, нали? — Остана още миг, умислен, после се сепна и се върна на площадката. — Виж какво — каза, — защо не дойдеш с нас в офиса. Да си поговорим. От години не си се вясвал в старата дупка.

— Арестувате ли ме? — попитах и се изненадах от пискливите нотки, които отекнаха в гласа ми.

Мокстън ме изгледа с вежливо недоумение.

— Виж ти! Що за хрумване? Това е работа на полицията. Не, не, както казах, каним те на разговор. Шефът иска да си поговорите. — Сгърчи лице в студена каменна усмивка. — Повикали са и Скрайн. Абе, нещо като порицание, както можеш да си представиш. Ще се изнервят, ако още се туткаме. — Докосна ръката ми, сякаш да ме окуражи, после кимна към Брокълбанк. — Хайде, Родни, води напред. — Докато слизахме по стълбите зад дебелия задник на Брокълбанк, Мокстън си затананика и взе да подмята шапката си в ръка. — Ти си завършил Кеймбридж, нали? — подметна. — Също като Банистър.

— Да, учихме заедно, така е.

— Аз пък завърших в Бърмингам. — Още един леденостуден поглед. — Не е едно и също, никак дори.

Брокълбанк шофираше, докато ние с Мокстън седяхме един до друг на задната седалка с извърнати встрани лица, като всеки гледаше през собствения си прозорец. Колко тихи изглеждаха улиците, стъклен далечен антисвят, понесен от гъстия мек дим на лятото. Умът ми се въртеше вяло, изпаднал в нещо като подводна паника на забавени обороти, като риба, оплетена в мрежа.