Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 233

— Нещо специално ли търсиш? — попита Дани Пъркинс.

Стоеше пред вратата на спалнята и небрежно размахваше втората си цигара. Свих рамене. Дани се изсмя някак странно.

— Заминал е, нали? — каза.

— Да, Дани, заминал е.

— Ще се върне ли?

— Едва ли, по-скоро не. Замина надалеч.

Той кимна.

— Ще ни липсва, нали? — каза. — Беше толкова забавен. — Дръпна от цигарата си, после кашля половин минута; така и не се научи да пуши.

Вдигнах едно писмо и ето какво прочетох: Най-скъпи ми Бой, снощи изпусна страхотен купон, всички момчета в пълно кралско снаряжение, а Дики беше направо неудържим…

— Странно, като се замисли човек — обади се Дани с пресипнал глас, — как само се забавлявахме, въпреки че нещата не бяха никак розови, войната и всичко останало. Сякаш изобщо не я забелязвахме. Но вече всичко свърши, нали?

— Какво каза, Дани?

— Казах, че всичко свърши. Господин Банистър го няма, старото ни гнездо е празно…

— Да, май си прав; всичко свърши.

Не е за вярване колко небрежни могат да бъдат хората; половината писма бяха на бланки от Камарата на общините; имаше едно дори с клеймото на двореца Ламбет.

— Е — каза Дани, — време е да тръгвам. Чака ме работа да приемам залози и други подобни. — Намигна ми и се ухили. Обърна се да си ходи, но спря. — Слушай, Виктор, ако мога да направя нещо, обади ми се. Нали разбираш, познавам много хора.

— О, така ли? Какви хора?

— Ами, казвам ти, ако нещо загазиш като господин Банистър, ако ти потрябва убежище или, да речем, транспорт…

— Благодаря ти, Дани. Признателен съм ти.

Пак ми намигна, козирува наужким и изчезна.

Почти целия следобед тършувах в апартамента. Разбира се, навсякъде имаше уличаващи го материали; изгорих по-голямата част. От огъня стана толкова горещо, че отворих прозорците. Защо миризмата на горяща хартия винаги ме връща в детството? Огледах всичко още веднъж с присвити очи, когато чух стъпки по стълбите. Дали пък Дани не се връщаше за един прощален тек? Излязох на площадката. Един прозорец, който през всичките тези години, в които бях пребивавал в къщата, не бях забелязал, гледаше към далечната омара на лятна зеленина, част от градски парк или градина с дървета и малки като играчки човешки фигури — които работеха, играеха или просто се мотаеха, не знам кое от трите; тази гледка е още пред очите ми, съвършена във всичките си миниатюрни детайли — малък прозорец с изглед към един изгубен свят.

— Дани? — извиках надолу. — Ти ли си?

Не беше той.

* * *

Всичко стана много вежливо и с подобаващо благоприличие; никога не можеш да обвиниш отдела в липса на добри обноски. Първият нагоре по стълбите беше Мокстън от отдел „Сигурност“; познавах го бегло, пясъчноруса коса, лице като на невестулка и странно безизразни очи. Спря, където стълбите извиваха, отметна глава назад и нагоре към мен, в едната ръка държеше шапката си, а другата почиваше върху перилата.