Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 233
Джон Банвил
— Нещо специално ли търсиш? — попита Дани Пъркинс.
Стоеше пред вратата на спалнята и небрежно размахваше втората си цигара. Свих рамене. Дани се изсмя някак странно.
— Заминал е, нали? — каза.
— Да, Дани, заминал е.
— Ще се върне ли?
— Едва ли, по-скоро не. Замина надалеч.
Той кимна.
— Ще ни липсва, нали? — каза. — Беше толкова забавен. — Дръпна от цигарата си, после кашля половин минута; така и не се научи да пуши.
Вдигнах едно писмо и ето какво прочетох:
— Странно, като се замисли човек — обади се Дани с пресипнал глас, — как само се забавлявахме, въпреки че нещата не бяха никак розови, войната и всичко останало. Сякаш изобщо не я забелязвахме. Но вече всичко свърши, нали?
— Какво каза, Дани?
— Казах, че всичко свърши. Господин Банистър го няма, старото ни гнездо е празно…
— Да, май си прав; всичко свърши.
Не е за вярване колко небрежни могат да бъдат хората; половината писма бяха на бланки от Камарата на общините; имаше едно дори с клеймото на двореца Ламбет.
— Е — каза Дани, — време е да тръгвам. Чака ме работа да приемам залози и други подобни. — Намигна ми и се ухили. Обърна се да си ходи, но спря. — Слушай, Виктор, ако мога да направя нещо, обади ми се. Нали разбираш, познавам много хора.
— О, така ли? Какви хора?
— Ами, казвам ти, ако нещо загазиш като господин Банистър, ако ти потрябва убежище или, да речем, транспорт…
— Благодаря ти, Дани. Признателен съм ти.
Пак ми намигна, козирува наужким и изчезна.
Почти целия следобед тършувах в апартамента. Разбира се, навсякъде имаше уличаващи го материали; изгорих по-голямата част. От огъня стана толкова горещо, че отворих прозорците. Защо миризмата на горяща хартия винаги ме връща в детството? Огледах всичко още веднъж с присвити очи, когато чух стъпки по стълбите. Дали пък Дани не се връщаше за един прощален тек? Излязох на площадката. Един прозорец, който през всичките тези години, в които бях пребивавал в къщата, не бях забелязал, гледаше към далечната омара на лятна зеленина, част от градски парк или градина с дървета и малки като играчки човешки фигури — които работеха, играеха или просто се мотаеха, не знам кое от трите; тази гледка е още пред очите ми, съвършена във всичките си миниатюрни детайли — малък прозорец с изглед към един изгубен свят.
— Дани? — извиках надолу. — Ти ли си?
Не беше той.
* * *
Всичко стана много вежливо и с подобаващо благоприличие; никога не можеш да обвиниш отдела в липса на добри обноски. Първият нагоре по стълбите беше Мокстън от отдел „Сигурност“; познавах го бегло, пясъчноруса коса, лице като на невестулка и странно безизразни очи. Спря, където стълбите извиваха, отметна глава назад и нагоре към мен, в едната ръка държеше шапката си, а другата почиваше върху перилата.