Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 232

В девет се обадих на номера на Дани Пъркинс, който Бой ми беше дал, и се уговорихме да се срещнем на Поланд Стрийт. Измъкнах се от къщата, имах усещането, че ме следят. Остра лимоненожълта слънчева светлина и лятна лондонска миризма на дим. Не бях бръснат. Чувствах се като някой от потайните злодеи на Куеръл.

По това време Дани Пъркинс работеше за някакъв букмейкър — като какъв, дори не си направих труда да попитам, но се беше надул, със зализана прическа, същински лондончанин. Когато пристигнах, той се мотаеше отпред, застанал на слънце, и пушеше цигарата си така, сякаш беше атрибут към наконтения му вид. Шикозен костюм, крещяща вратовръзка, черни велурени обувки с каучукова, дебела цял инч подметка. Видът му събуди у мен стари вълнения. Той беше първият ми любовник и първият, който ме окова във веригите на ревността; трудно ми е да кажа кое от двете изживявания беше по-силно. Отначало се смутихме, не знаехме какво да правим: да си стиснем ръцете, изглеждаше някак нелепо, а да се прегърнем — съвсем немислимо. В крайна сметка той лекичко ме удари със свит юмрук по ръката над лакътя, приведе глава и рамене встрани в онази боксьорска поза, която толкова добре си спомнях.

— Здрасти, Вик — каза весело, — изглеждаш чудесно.

— Както и ти, Дани. Изобщо не остаряваш.

— О, не съм много сигурен. Миналата седмица навърших трийсет и пет. Накъде вървим, а?

— Още ли имаш мерак за сцената?

— Не, не; дните ми на професионален изпълнител приключиха. Е, продължавам да чуруликам понякога, но главно под душа.

Влязохме в къщата. В антрето още се усещаше миризма на лекарства, въпреки че онзи доктор мошеник се беше изнесъл отдавна. На мястото на кабинета му сега имаше офис за залагания — „Един от нашите“ — подхвърли Дани със собственически вид, — подът му беше осеян с угарки и изцапани бланки. Моят живот очевидно изчезваше под детрита на времето. Изкачихме стълбите, Дани вървеше пред мен, а аз се опитвах да не поглеждам към тесния му ханш и стегнатото му дупе. В гостната видях как погледът му се плъзна по дивана без следа от спомен.

Все още не беше споменал името на Бой.

Намерих половин бутилка скоч и двамата си наляхме, застанали мълчаливо до прозореца, който гледаше надолу към тясната, огряна от слънце улица. Би трябвало вече да са пристигнали в Париж; представих си Бой в бара на Северната гара с чаша абсент и цигара „Голоаз“ в ръка, докато Мрачния шотландец кръстосва тротоара отпред. Разбира се, всички ще бъдем привикани. Потръпнах при тази мисъл; бил съм разпитващ и знаех какво ме чака. Но не се страхувах; не, не се страхувах.

Налях на Дани и на себе си по още едно.

Стаята на Бой носеше всички белези на прибързаното му заминаване: разхвърляни навсякъде книги, камината натъпкана с полуизгорели хартии, разпъната на пода бяла риза като тебеширените очертания на тяло на мястото на убийството. В гардероба открих онзи стар куфар от кафява кожа с месингови ъгли, в който пазеше любовните си писма. Това само Бой може да направи — да ги зареже след себе си ей така. Никак не си падаше по изнудването. За разлика от мен.