Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 193

Появата на Патрик отбеляза началото на нов етап в моя живот — може да се нарече средният период — време на отдих, размишления и задълбочени проучвания, за който съм благодарен, особено след неистовите години на войната. Лондон и без това беше драматично притихнал, особено след като Бой замина за Америка, въпреки че от другата страна на Атлантика до нас стигаха всевъзможни слухове за неговите подвизи и те развеселяваха иначе скучните ни вечерни партита. Общо взето, се чувствах по съпружески доволен. Само технически погледнато, това е неправилна употреба на наречието. Иначе Патрик имаше всички най-добри качества на съпруга и за щастие, не притежаваше две от най-лошите: не беше жена и не можеше да зачева (питам се сега, в тези времена на протести и борба за така нареченото еманципиране, дали жените си дават сметка колко дълбоко, отдън сърце и колко печално мъжете ги ненавиждат). Той се грижеше много добре за мен. Беше забавен партньор, отличен готвач и превъзходен, макар и лишен от въображение любовник. Освен това беше и находчив сводник. Съвършено лишен от сексуална ревност, той ми водеше момчета със свенливата преданост на котка, която сервира полусдъвкана мишка в нозете на господаря си. Беше и нещо като воайор; мина време, преди да преодолея инстинктивния си срам и се оставя да ме наблюдава, докато се премятах в леглото с онези полудиви животни.

В Института приеха присъствието на Патрик в моя живот без подмятания. Разбира се, ние бяхме много дискретни, поне по време на часовете, когато галерията беше отворена за посетители. Патрик умираше да организира купони, някои от които обаче излизаха от контрол, тъй като неговите приятелчета си падаха по грубите игрички. На следващата сутрин обаче, когато аз и моят махмурлук се излюпвахме от леглото, апартаментът беше напълно разтребен, навлеците изгонени, фасовете и празните бутилки изхвърлени, килимите пометени, атмосферата хладна и спокойна като синкавия интериор от спалнята на Сенека в картината на Пусен над писалището ми, която в крайна сметка никой от гостите не беше задигнал, нито стъпкал в общата суматоха, както често ми се присънваше в моите пиянски кошмари.

Вивиън никога не идваше в апартамента. Един ден, бях с Патрик, случайно я срещнах в „Хародс“ и след като с мънкане ги представих един на друг, поговорихме за малко, от което само аз се притесних. Ник смяташе Патрик за палячо. Надявах се да ревнува — искам да кажа, Ник. Да, звучи жалко, знам. От друга страна обаче, Патрик здравата лапна по Ник и придоби неприятния навик да ходи по петите му като някакво голямо, добродушно, но немного умно куче. Нямаше никакво значение колко зле се държи Ник с него, Патрик винаги му прощаваше. Ник напредваше към средната си възраст с достолепна, благородническа стъпка. Беше понапълнял, но това, което у другите би изглеждало като външно загрубяване, при него стоеше като красива царска мантия. Вече не беше онзи нежен, очарователно демоничен красавец, какъвто изглеждаше на двайсет и няколко; ако трябва да съм честен, по-скоро приличаше на типичен закостенял големец консерватор — внушителен, костюм на тънки райета, целият облян в онзи сияен бледозлатист блясък, който не знам как, но с течение на годините придобиват само много богатите и могъщите. Младежката му надутост, която намирах едновременно за комична и симпатична, беше натежала подобно тялото му и беше успяла да заличи и последните следи от чувството му за хумор, което и без това никога не е било сред силните му черти. Онова, което навремето защитаваше с ентусиазъм и младежки плам, сега го произнасяше с авторитет, като фиксираше човека, дръзнал да му противоречи, със заплашителния поглед на грубиян и побойник. Пътуваше напред през годините като човека керван, трупаше от най-ценните стоки на живота — пари, власт, слава, съпруга и деца, две големи умни момичета, едното одрало кожата на майка си, другото — на леля си Лидия; и сега, където и да се появи, носеше със себе си авторитета на тези богатства като източен владетел, който крачи пред свитата си от забулени жени и натоварени роби. Въпреки това продължавах да го обичам безпомощно и безнадеждно, засрамен от себе си, присмивайки се на себе — един превзет учен на средна възраст, който копнее по този охранен, премного самоуверен, помпозен стълб на господстващата върхушка. Колко заблуден бях. Любовта, винаги съм знаел, е най-силна, когато нейният обект е недостоен за нея.