Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 17

— Елате — изправих се аз и й казах: — Искам да ви покажа нещо.

Прекосихме кабинета. Чувах прошумоляването на кожената й пола, докато крачеше зад мен. Още щом пристигна, ми беше споменала, че баща й бил адмирал, аз обаче чух не адмирал, а че го адмирирала. Въпреки че това засвидетелстване на синовна почит ме смути със своята безсмисленост, побързах да я уверя, че не се съмнявам. Последва объркана, комична размяна на реплики, която в крайна сметка заглъхна в едно от онези ужасни, неловки умълчавания, провокирани, както често се случва, от срещата със същинската абсурдност на света. Спомням си как по време на един от тягостните, но иначе бляскави приеми на госпожа У., докато разговарях с въпросната дама и бавно се изкачвахме по безкрайната, покрита с червен килим стълба подир необятните задни части на вдовстващата херцогиня на Не-знам-кое-си графство, двамата едновременно зърнахме нещо, за което херцогинята изобщо не подозираше, а именно, че на път към Двореца беше стъпила върху кучешко лайно. В такива моменти винаги съм благодарен за трудностите в моя многолик живот, които са ме научили да не придавам тежест на нещата и са ми давали храна за размисъл в моменти на нужда. Като дете в училище, когато трябваше да се сдържам да не се изсмея в лицето на някой побойник или на някой откачен даскал, имах навика да се съсредоточавам върху мисълта за смъртта; това винаги помагаше, ще помогне и сега, сигурен съм, ако се наложи.

— Това — казах й — е моето съкровище, пробният камък и истинският извор на вдъхновение в делото на живота ми.

Много странно, но в представите ми картините винаги са изглеждали по-големи, отколкото са в действителност — искам да кажа, чисто физически с по-големи размери. Това важи дори за творби, с които съм лично запознат, включително „Смъртта на Сенека“, с която съм живял почти петдесет години. Знам точния й размер, практически знам, че платното е седемнайсет инча и четвърт на двайсет и четири, и въпреки това, щом отново се изправя пред него, дори след кратко отсъствие, обзема ме странното усещане, че картината се е свила, сякаш я гледам през обратната страна на бинокъл или пък от по-далечно разстояние, отколкото съм застанал. Резултатът е объркващ, също както когато отвориш Библията и откриеш, че цялата история за изгонването от Райската градина, да речем, е представена само в няколко реда. И този път, както обикновено, картината ми изигра същия номер и за миг, докато стоях пред нея заедно с госпожица Вандельор, чиято пола не спираше да шумоли от едната ми страна, тя ми се стори смалена не само физически, а и — как да кажа? — в съдържанието си, от което изпитах кратък пристъп на паника, но това не пролича в гласа ми, поне така си мисля. Както и да е, хора на нейната възраст са обикновено глухи за спазмите и трепетите, с които по-възрастните издават незавидната си участ.