Читать «Нашите предци» онлайн - страница 99

— Ей, ти, момче, смееш ли да се съмняваш в това?

Изобщо Козимо започна да разбира, че колкото повече се изкачваше към гората, страхът, който изпитваха от Джан дей Бруги долу в равнината, се превръщаше в двусмислено отношение, за да стигне до открита подигравка. Мина му любопитството да го види, защото разбра, че Джан дей Бруги нищо не представлява за най-опитните хора. И точно тогава се случи тъй, че го срещна.

Един следобед Козимо седеше на орех сред гората и четеше. Напоследък му се бе дощяло да прочете някоя книга. В края на краищата отегчително е да стоиш цял ден със запъната пушка и да чакаш да дойде някоя чинка.

И тъй, Козимо четеше „Жил Блас“ от Льосаж, като държеше в едната си ръка книгата, а в другата — пушката. Отимо Масимо, който не обичаше господарят му да чете, обикаляше и търсеше претекст да го отвлече. Лаеше по една пеперуда, за да види дали ще го накара да насочи пушката към нея.

Ето, горе откъм планината по пътеката идваше, тичайки задъхан, брадат, невъоръжен и раздърпан човек, а зад него двама стражи размахваха саби и викаха:

— Дръжте го, това е Джан дей Бруги! Най-после го спипахме!

Точно по това време разбойникът беше взел малко преднина пред стражите, ала продължаваше да тича все тъй неуверено, като човек, който се страхува да не сбърка пътя или да не попадне в капан. Ако я караше така, стражите щяха да го настигнат. Орехът на Козимо не предлагаше опора за онзи, който би поискал да се качи, но брат ми държеше на клона въже, от онези, които винаги носеше със себе си, за да преодолява трудните места.

Хвърли единия му край към земята и върза другия за клона. Разбойникът видя това въже да пада почти на носа му, вдигна ръце, поколеба се за миг, после се хвана за въжето и бързо-бързо се изкачи, като с това разкри, че е един от онези неуверени, но импулсивни или импулсивни, но неуверени хора, които уж все не могат да уловят подходящия миг, а в действителност много добре го улучват всеки път.

Пристигнаха стражите. Въжето вече беше изтеглено горе и Джан дей Бруги седеше до Козимо сред клоните на ореха. Наблизо пътеката се разклоняваше. Стражите хукнаха, единият по едното, другият по другото разклонение, после се срещнаха и от тук нататък не знаеха накъде да се отправят. И ето че се сблъскаха с Отимо Масимо, който махаше опашка наблизо.

— Ей — рече един от стражарите, — това не е ли кучето на сина на барона, оня, дето стои все по дърветата? Ако момчето е тука, може да ни каже нещо.

— Ето ме, тук съм! — обади се Козимо.

Но извика не от ореха, където беше до преди малко и където се криеше разбойникът. Той бързо се беше преместил върху кестена насреща, така че стражите веднага вдигнаха поглед в тази посока, без да оглеждат близките дървета.

— Добър ден, ваша милост — рекоха те. — Не сте ли виждали случайно да бяга тук някъде из гората разбойникът Джан дей Бруги?

— Кой е бил, не зная — отговори Козимо. — Но ако търсите едно човече, което тичаше, насочи се към потока.