Читать «Нашите предци» онлайн - страница 100

— Човече? Той е планина човек, та само като го видиш, ще се изплашиш.

— Какво да ви кажа, тук от горе всички изглеждат малки.

— Благодарим, ваша милост! — И драснаха към потока.

Козимо се върна на ореха и продължи да чете „Жил Блас“. Джан дей Бруги продължаваше да прегръща клона. Лицето му бе бледно сред щръкнали и червени като бурени коси и брада с полепнали по тях сухи листа, кестенови таралежчета и борови иглички. Вторачил бе в Козимо зелените си очи, кръгли и уплашени. Беше много грозен.

— Отидоха ли си? — реши се най-после да попита той.

— Да, отидоха си — каза любезно Козимо. — Вие ли сте разбойникът Джан дей Бруги?

— Откъде ме знаете?

— Ей тъй, от мълвата, която се носи.

— А вие ли сте оня, дето никога не слиза от дърветата?

— Да. Как тъй узнахте това?

— Ами че и аз тъй. Мълвата се носи.

Погледнаха се учтиво като две видни личности, които се срещат случайно и остават доволни, че са известни един на друг.

Козимо не знаеше какво друго да каже и отново зачете.

— Какво е туй, дето го четете?

— „Жил Блас“ от Льосаж.

— Интересно ли е?

— Ами че да.

— Много ли остава до края?

— Защо? Има-няма двадесет страници.

— Питам, защото, като я свършите, ще поискам да ми я заемете.

Разбойникът се усмихна малко объркано.

— Нали знаете, по цял ден се крия, просто не зная какво да правя. Да ми се намираше по някоя книга от време на време, тъй си казвам. Веднъж спрях една каляска. Плячката дребна, но имаше една книга и я взех. Отнесох я горе на хълма, като я скрих под шубата си. Цялата останала плячка бях готов да дам, за да си задържа тази книга. Вечерта запалвам фенера, нагласям се да чета… а тя на латински. Ни една дума не можах да разбера… — Поклати глава. — Както виждате, латинския не го знам.

— Е, да, наистина, дявол да го вземе, латинският е труден — каза Козимо и почувства, че без сам да желае, започва да говори с покровителствен тон. — Тази книга тук е на френски…

— Френски, тоскански, провансалски, испански — всичките ги разбирам. И даже малко каталонски: Bon dia! Bona nit! Està la mar mòlt alborotada.

След половин час Козимо довърши книгата и я зае на Джан дей Бруги.

Така започна общуването на моя брат с разбойника. Щом Джан дей Бруги свършеше някоя книга, тичаше да я върне на Козимо, вземаше друга, скриваше се в своето тайно убежище и потъваше в четене. Аз доставях на Козимо книги от домашната библиотека, които той връщаше, след като ги прочетеше. Сега започна да ги задържа по-дълго, защото, след като ги прочетеше, ги прехвърляше на Джан дей Бруги и често книгите се връщаха с раздрани подвързии, с петна от мухъл, следи от охлюви. Кой знае къде ги държеше разбойникът.

В уречени дни Козимо и Джан дей Бруги си уговоряха среща на определено дърво. Разменяха си книги и дим да ги няма. Из гората винаги душеха стражи. Това тъй просто действие беше много опасно и за двамата. Дори и за моя брат, който без съмнение не би могъл да оправдае своето приятелство с всеизвестния престъпник. Ала Джан дей Бруги бе обзет от такъв бяс за четене, че изчиташе роман след роман и като се криеше непрекъснато, за да чете, за един ден изгълтваше цели томове, които брат ми успяваше да прочете едва за седмица. Тогава ставаше непреклонен, искаше друга книга и ако това се случеше не в определения ден, се впускаше из полята да търси Козимо, като плашеше семействата на изполичарите и вдигаше по следите си цялата въоръжена охрана на Омброза.