Читать «Нашите предци» онлайн - страница 90

Един ден видя да препуска лисица. Червена вълнà сред зелената трева, свирепо изфучаване, щръкнали мустаци. Тя прекоси поляната и изчезна в пущинака, а след нея — „ау-ау-ау!“ — кучетата. Те пристигнаха в галоп. Душеха по земята. На два пъти загубиха следата на лисицата и хукнаха под прав ъгъл.

Бяха вече далеч, когато със скимтене — „юй, юй!“ — се приближи нещо. То пореше тревата повече с рибешки, отколкото с кучешки подскоци. Наподобяваше делфин, но с по-остра муцуна и с уши като на хрътка, само че още по-увиснали. В задната си част приличаше съвсем на риба и сякаш плуваше, пляскайки перки или лапи на ципоного. Като че това животно нямаше крака и бе доста дълго. Излезе на пътеката: беше един дакел.

Без съмнение твърде младото куче, дори още кутре, се беше присъединило към глутницата хрътки и бе изостанало. Шумът, който сега хрътките вдигаха, беше някакво озлобено лаене — бяха загубили следата. Плътната глутница се бе превърнала в рояк душещи носове из обраслия с острица пущинак. Прекалено голямо беше нетърпението им да намерят отново загубената следа, за да я търсят както трябва. Устремът им беше спаднал и вече някои от тях дигаха крак край камъните. Запъхтеният дакел ги настигаше със своя тръс и неоправдано победоносно вдигната муцуна. Продължаваше и все така неоправдано хитро да квичи „юй-юй!“.

— Хррр — веднага му се озъбиха хрътките, оставиха за миг търсенето на лисичата миризма и го нападнаха. — Гppp!

После бързо го забравиха, обърнаха се и отминаха.

Козимо наблюдаваше дакела, който безцелно се въртеше наоколо. Кучето криволичеше и тук-там душеше. То видя момчето на дървото и размаха опашка. Козимо беше убеден, че лисицата е все още свита наблизо. Хрътките се бяха пръснали надалеч, чуваше се от време на време как притичват по отсрещните хълмове — нестроен и безцелен лай. Насъскваха ги приглушените гласове на ловците. Козимо каза на дакела:

— Хайде! Хайде, търси!

Младото куче се хвърли да души. От време на време се обръщаше да погледне момчето.

— Търси, търси!

Козимо го изгуби от погледа си. Чу шумолене из храсталаците, после внезапно — „аy-ау!“ — и след това яростно — „яй-яй-яй!“. Беше вдигнало лисицата.

Козимо видя звярът да тича през поляната. Но можеше ли да се стреля по лисица, вдигната от чуждо куче? Остави я да мине и не стреля. Дакелът дигна муцуна към него с онзи поглед, който отправят кучетата, когато не разбират сложните причини на човешките постъпки, и отново се хвърли с нос, насочен към лисицата.

— Яй, яй, яй! — Накара я да направи цял кръг.

Ето, връщаше се. Биваше ли да стреля, или не? Не стреля. Дакелът погледна нагоре с тъга в очите. Не лаеше вече, езикът му висеше повече от ушите, беше изтощен, но продължаваше да я преследва. Тази гонитба обърка хрътките и ловците. По пътеката затича старец с тежък аркебуз.