Читать «Нашите предци» онлайн - страница 91

— Ей — извика Козимо, — този дакел ваш ли е?

— Върви по дяволите — отвърна старикът, който навярно беше много ядосан. — Кой ходи на лов с дакели?

— Тогава аз ще стрелям по дивеча, който дакелът дигне — настоя Козимо, той искаше на всяка цена да спази правилата.

— Стреляй и по дявола, ако щеш — изръмжа оня и отмина тичешком.

Дакелът отново доведе лисицата. Козимо стреля и я удари. Дакелът стана негово куче. Сложи му име Отимо Масимо.

Ясно бе, че преди тази случка Отимо Масимо е бил нечие куче, присъединило се към глутницата хрътки от младежки ентусиазъм. Но откъде беше дошло? За да открие това, Козимо остави кучето да го води. Влачейки се ниско над земята, дакелът преминаваше храсталаци и дупки, после се обръщаше да види дали момчето сред клоните успява да следва неговия път. Маршрутът беше толкова непривичен, че Козимо не забеляза веднага къде пристигнаха. Когато разбра, сърцето в гърдите му подскочи. Бяха в градината на маркизите Ондарива.

Вилата беше заключена, капаците на прозорците бяха залостени. Само вятърът блъскаше капака на една капандура. Градината, оставена без грижи, повече от всякога приличаше на гора от далечен континент. А по алеите, вече обрасли с трева, по пътеките с избуяли храсталаци Отимо Масимо подскачаше щастливо като у дома си и гонеше пеперудите.

Изчезна в един храсталак. Когато се върна, носеше в устата си панделка.

— Какво е това, Отимо Масимо? Какво е, кажи!

Отимо Масимо клатеше опашка.

— Донеси тук, носи!

Козимо се бе спуснал на нисък клон. Пое от устата на кучето избелялото парцалче, което сигурно беше панделка от косите на Виола. И това куче без съмнение е било на Виола, забравено още като кутре в градината при последното преместване през миналото лято. Козимо като че ли си спомни, че го е виждал — то надничаше от една кошничка, носена от русото момиче. Може би й го бяха подарили точно тогава.

— Търси, търси! Отимо Масимо!

Дакелът се хвърляше между бамбуковите стебла и се връщаше с други спомени от нея: въже за скачане, разкъсано парче от хвърчило, ветрило.

Високо горе, на най-високото дърво в градината, брат ми изряза с острието на шпагата си имената Виола и Козимо, сигурен, че на нея би й направило удоволствие. Макар и да го бе наричала с друго име, написа още: куче дакел Отимо Масимо.

Оттогава нататък, който зърнеше момчето по дърветата, бе сигурен, че като погледне под него или там наблизо, ще види да се влачи дакелът. Беше го научил да изпълнява командите „търси“, „куш“, „донеси“, всичко, което вършат ловните кучета. Заедно преследваха зверовете в гората. За да му донесе дивеча, Отимо Масимо се вдигаше колкото можеше повече с две лапки по дънерите. Козимо се спускаше да вземе заека или яребицата от устата му и го милваше. Това беше цялата им близост, цялата им взаимна радост. Но между земята и клоните непрекъснато протичаше разговор, струеше разбирателство, което се изразяваше в кратки излайвания, цъкане с език и щракане на пръсти. Те чувстваха непрекъснато необходимото присъствие, което е кучето за човека и човекът за кучето. Колкото и да бяха различни от другите хора и кучета, за тях можеше да се каже, че ги свързва щастливо приятелство.