Читать «Нашите предци» онлайн - страница 89

Една част от ударения дивеч Козимо използваше за храна, а останалото заменяше при селяните срещу плодове и зеленчуци. Той просто живееше добре, дори нямаше нужда да му се изпраща каквото и да е от къщи. Един ден научихме, че всяка сутрин пиел прясно мляко. Бил се сприятелил с една коза, която идвала и се изкачвала до ниския чатал на едно маслиново дърво. Дори не се изкачвала, а само надигала задните си крака. Козимо слизал с кофа до чатала и я доял. Подобно споразумение имал и с една червена кокошка, падуанска порода, много умна. Направил й тайно полог в хралупата на друго дърво и през ден намирал там по едно яйце, което изпивал, като пробивал две дупчици с игла.

Друг проблем: къде да си върши природните нужди? Отначало правел всичко тук и там, светът е голям и Козимо много не се замислял, правел го където падне. После разбрал, че не е хубаво така. Намерил една елша на брега на потока Мерданзо. Дървото протягало към много подходящо и отдалечено място един чатал, на който можело удобно да се седне. Мерданзо беше тъмен поток, скрит сред камъша, с бързо течение и в него близките села хвърляха отпадъчните си води. Тъй младият Пиоваско ди Рондо живееше културно, като уважаваше достойнството на другите и своето собствено.

Но в неговия живот на ловец липсваше необходимото допълнение. Куче. Вярно е, аз бях готов да се хвърлям в трънкосливките и храсталаците, за да търся дроздове, бекасини, пъдпъдъци, след като брат ми ги беше прострелял в небето. Дори една нощ бе дебнал и ударил лисица, току-що излязла от пущинаците. Но аз можех да бягам от къщи в гората само от време на време. Бях се подчинил на стотиците задължения на семейния живот: заниманията при абата, учението, богослуженията, необходимостта да сядам на масата с родителите си. Всичко това ме задържаше у дома. В края на краищата фразата, която чувах да ми се повтаря непрекъснато: „В едно семейство стига един бунтовник“, не беше съвсем без основание и остави отпечатък върху целия ми живот.

И така, Козимо ходеше на лов почти винаги сам. Много рядко случаят бе благосклонен, както стана с една авлига — тя не мръдна. Жълтите й криле се бяха закачили за клона. За да прибира дивеча, брат ми употребяваше нещо като рибарски принадлежности: въдици с връв, куки и въдички, но невинаги успяваше. Случваше се някой бекас да почернее от мравки сред къпинака.

Споменах за задачите на ловното куче, защото Козимо тогава ловуваше само от гюме, прекарвайки цели сутрини или нощи свит на своя клон. Чакаше дроздът да кацне на върха на близко дърво или заекът да се появи на открито. Когато не дебнеше спотаен, обикаляше наслуки, следваше песента на птиците или се опитваше да отгатва най-вероятните пътеки на дивеча с ценна кожа. Чуеше ли лая на хрътките, погнали някой заек или лисица, знаеше, че трябва да се държи настрана. Това не беше негова плячка, знаеше си, че е самотен и случаен ловец. Почиташе установените правила, макар че от своите незаменими места за наблюдение можеше да следи и да цели дивеча, подгонен от чуждите кучета. Но никога не вдигаше пушката по него. Чакаше по пътеката да се зададе задъханият ловец, напрегнал зрение и слух, и му сочеше накъде е отишъл звярът.