Читать «Нашите предци» онлайн - страница 92

XI

Дълго време, през целия период на юношеството му, светът за Козимо беше ловът. Също така и риболовът, защото с една дълга въдица дебнеше змиорки и пъстърви във вировете на потока. Понякога мислехме, че има сетива и инстинкти, различни от нашите, и тези кожи, които съшиваше, за да си прави облекла, отговаряха на пълната промяна в неговата природа. Той бе в непрекъснат досег с кората на дърветата, втренчил поглед в потрепването на птичите пера, в козината, в люспите, в пъстрата гама от цветове, която разкриваше един различен свят, усещаше как зеленият ток циркулира като кръв от друг свят в жилките на листата: тези форми на живот, толкова далечни от човешката, като ствол на дърво, човка на дрозд, перки на риба, тези селения на дивото, в които бе потънал така дълбоко, можеха да моделират неговата душа, да го накарат да загуби всякаква прилика с човешкото. Въпреки това, колкото и да започваше да прилича на растенията и животните, все си мислех, че мястото му е тук, сред нас.

Но макар и без да го иска, някои негови навици ставаха все по-редки и се загубваха. Като участието му в неделната литургия в Омброза. Първите месеци се опитваше да присъства. Всяка неделя всички ние, цялото семейство, издокарани като за празник, го намирахме в клоните, също облечен с празнични дрехи, например със стария фрак и тривърхата шапка вместо кожена барета. Потегляхме, той ни следваше сред клоните и така стигахме до църквата, наблюдавани от всички местни жители (ала съвсем скоро те привикнаха, което понамали неудобството на баща ни) — ние ходом, той подскачайки от клон на клон — странна гледка, особено през зимата, когато дърветата бяха оголени.

Влизахме в църквата, сядахме на нашата фамилна банка, а брат ми оставаше отвън и се настаняваше на разклонен пърнар отстрани на църковния кораб точно на височината на един голям прозорец. От нашата банка виждахме през витражите сянката на клоните и силуета на Козимо, притиснал тривърхата шапка до гърдите и склонил глава. По споразумение между клисаря и баща ми всяка неделя този прозорец оставаше полуотворен, така че брат ми да може да следи литургията от дървото, но след известно време престанахме да го виждаме. Прозорецът бе затворен, защото ставаше течение.

Много неща, които преди за Козимо бяха важни, вече губеха значение. През пролетта се сгоди нашата сестра. Кой би могъл да предрече това една година по-рано? Дойде семейството на граф Д’Естома заедно с младото графче и устроиха голям празник. Всички стаи на нашия дом бяха осветени, присъстваха благородниците от околността, имаше танци. Кой се сещаше за Козимо? И все пак не беше точно тъй. Всички мислехме за него. От време на време поглеждахме навън през прозорците, за да видим дали пристига. Нашият баща беше тъжен, нямаше съмнение, че насред семейното тържество мислите му летяха към Козимо, който сам се бе изключил от празника. И Генералшата, която командваше цялото празненство, сякаш бе военен плац, искаше само да облекчи своята мъка за липсващия, по когото се топеше. Може би и Батиста… Тя правеше пируети и не приличаше на себе си без монашеските дрехи, с перука, която напомняше марципан, и grand panier, гарниран с корали, дето не знам коя шивачка й беше измайсторила. Обзалагам се, че дори и Батиста мислеше за него.