Читать «Нашите предци» онлайн - страница 87

Козимо с удоволствие се застояваше между къдравите листа на пърнарите — вечнозелените дъбове, обичаше техните напукани стебла. Когато беше замислен, повдигаше кората — не за да наврежда на дърветата, а сякаш за да подпомага дървото в неговото дълго и уморително усилие да се обнови. Или пък лющеше бялата кора на чинарите, разкривайки ивици от старо мъхесто злато. Обичаше също грапавите стволове на бряста, от чиито цицини покарваха нежни вейки, кичури назъбени листа и крилати семенца. Ала по тях беше трудно да се движи, защото тънките и гъсти клони растат право нагоре и оставят малко място за минаване. В горите предпочиташе буковете и дъбовете. Близките разклонения по боровете не бяха здрави, бяха покрити с иглички и не позволяваха нито да се свие между тях, нито да се хване. А кестенът със своя бодлив листак, с плодовете таралежчета, грапавата кора и високо издигнатите клони сякаш е направен да отпъжда всеки посетител.

Тези приятелства и различия Козимо опозна с времето, малко по малко, но още през първите дни всичко това започна да става част от него като естествен инстинкт. Този свят беше различен, изтъкан от теснини и извити мостове, надвиснали над празнота, от възли, люспи или гънки, които правеха кората грапава, от зелени лъчи с менливи оттенъци в зависимост от гъстотата на листата, трептящи при най-слабото помръдване на въздуха или развени като платна заедно с огъването на мачтата на стеблото. Докато нашият свят се сплескваше там в дъното с нашите несъразмерни фигури и ние наистина не разбирахме нищо от онова, което той знаеше, прекарвайки нощите си да слуша как в ствола на дървото набъбват влакна, които се отлагат на пръстени и отброяват годините, как петното на плесента се разстила от северния вятър, как в гнездата заспалите птици неволно заравят глава в най-меките перца под крилото, как се събужда гъсеницата и как се пропуква черупката на яйцето под напора на новия живот. Настъпва един момент, когато тишината на полето се излива в ушната кухина подобно прашинки от звуци: грачене, писукане, бързо шумолене в тревата, клокочене на вода, подскачаща между пръст и камъни, цвърчене на цикади. Звуците се гонят и застигат, слухът свиква да улавя и различава все нови и нови, така както предящите пръсти изтеглят от къделята все по-тънки, почти неосезаеми нишки. През това време жабите продължават своето квакане като фон, който не променя потока на звуците, както непрестанното мигане на звездите не променя светлината. Ала при всяко засилване или отслабване на вятъра всеки звук се променя и обновява. Само дълбоко в ушната раковина все така се преливат бучене и ромон: това е диханието на морето.