Читать «Нашите предци» онлайн - страница 76

Бе спасен. Бе опръскан с кръв. Мъртвият звяр бе набучен на шпагата като на шиш. Бузата му бе раздрана с тройна бразда от окото до брадата. Ревеше от болка и ликуваше, не разбираше какво става наоколо и се притискаше до клона, до шпагата, до трупа на котката. Изживяваше щастлив и мъчителен миг, подобно на всеки, който е победил за първи път и се чувства длъжен да продължава единствено по избрания път, без възможността да се оттегли като победен.

Видях го да се приближава по дърветата в това състояние, целият окървавен, включително и жилетката, с разрошена плитка под омачканата шапка. Държеше дивата котка за опашката. Сега звярът приличаше на обикновена котка и толкоз. Изтичах при Генералшата на терасата.

— Уважаема майко — извиках, — ранен е!

— Was? Как тъй ранен? — Вече насочваше далекогледа.

— Ранен като ранен — казах аз и Генералшата, изглежда, реши, че моето обяснение е компетентно, защото проследи Козимо с далекогледа, докато той скачаше, по-пъргав от всякога, и каза:

— Das stimmt!

Веднага се зае да приготовлява марля, пластири и балсам, сякаш трябваше да снабдява лазарета на цял батальон. Даде ги на мен да ги занеса. Изобщо не я парна надеждата, че той може да се върне вкъщи, защото има нужда от лечение. Понесъл пакета с превръзки, аз изтичах в парка и застанах да почакам при последната черница до стената на Ондарива. Той беше вече изчезнал, спуснал се бе по магнолията.

Козимо се появи триумфално в градината на Ондарива с убития звяр в ръка. И какво видя на площадката пред вилата? Една готова за заминаване каляска. Слугите товареха багаж върху покрива. Сред рояк гувернантки и тъмно облечени строги лели, Виола, пременена за път, прегръщаше маркиза и маркизата.

— Виола! — извика Козимо и вдигна котарака за опашката. — Къде отиваш?

Всички около каляската насочиха поглед към клоните и като го видяха раздран, кървящ, с вид на побъркан и с мъртвия звяр в ръка, се ужасиха.

— De nouveau ici! Et arrangé de quelle façon!

Сякаш обзети от някакъв бяс, всички лели забутаха момичето към каляската. Виола се обърна, вдигна нос нагоре и с обиден вид, при което обидата беше примесена с досада, като си придаваше важност спрямо роднините, а може би и спрямо Козимо, извика (без съмнение в отговор на неговия въпрос):

— Пращат ме в колеж!

После се качи в каляската. Не благоволи да погледне отново нито него, нито неговия улов. Вратичката беше вече затворена, кочияшът бе на капрата. Козимо, който още не можеше да повярва на внезапното заминаване, се опита да привлече вниманието й, да я накара да разбере, че посвещава на нея кървавата си победа. Ала успя само да извика: