Читать «Нашите предци» онлайн - страница 75

Образът на котарака, зърнат при отместването на клона, остана ясно в неговото съзнание. След миг Козимо отново трепереше от страх. Защото този котарак по всичко приличаше на котарак, но беше страхотен, можеше да закрещиш от ужас само като го видиш. Трудно беше да се определи какво точно е ужасното в него. Беше пъстър като тигър, по-едър от всички пъстри котки, но това още не беше нищо. Ужасяваха мустаците, щръкнали като бодли на таралеж. Ужасно беше и неговото хриптене между два реда изострени като иглички зъби. Ужасни бяха неговите остри уши, настръхналата козина, която се издуваше около наежения врат в руса огърлица. Ужасна беше неговата неподвижна опашка, застинала в неестествено положение. Към всичко това, което Козимо беше зърнал за секунда зад клона, който веднага пусна да се върне на мястото му, се прибавяше и друго, дето не бе успял да види, ала си представяше: прекомерно рунтавата козина около лапите, която прикриваше раздиращата сила на ноктите, готови да се впият в него; както и това, дето все още виждаше: жълтите ириси продължаваха да го фиксират между листата, като искряха около черните зеници. Звуците, които животното издаваше, ставаха все по-мрачни и плътни. И Козимо разбра, че пред него се намира най-кръвожадната дива котка на гората.

Секнаха всички чуруликания и пърхания. Дивият котарак се хвърли, но не срещу момчето. Направи почти вертикален скок и тъй повече изненада, отколкото уплаши Козимо. Страхът дойде после, когато зърна котката точно над главата си. Беше там, на един клон, наежена, виждаха се рошавият й корем, покрит с почти бяла козина, и ноктите, забити в дървото, докато извиваше гръб. Звярът просъскваше и без съмнение се готвеше да се стовари върху него. С отмерено и несъзнателно движение Козимо премина на по-долния клон. „Къх-къх!“, лютеше се дивият котарак и при всяко къхане правеше по един скок насам и натам. Озова се отново на клона над главата на Козимо. Брат ми повторно се изплъзна, но възседна най-ниския клон на бука. Под него на доста голямо разстояние беше земята. Все пак земята не беше чак толкова далеч, нямаше защо да чака, та да види какво ще направи звярът, когато престане да издава тия ужасяващи звуци — смесица от съскане и мяукане.

Козимо повдигна крак, сякаш се готвеше да скочи долу. Но тъй като в него се бореха два инстинкта, естественият — да потърси безопасност, и упоритостта да не слиза дори това да му струва живота, той в същото време стисна с бедра и колена клона. На котарака му се стори, че момчето се намира в неустойчиво положение и че това е мигът, в който трябва да се хвърли. Скочи върху него с настръхнала козина, извадени нокти и съскане. Козимо не успя да направи друго, освен да затвори очи и да насочи напред шпагата, едно безсмислено движение, от което котаракът лесно се предпази и се хвърли към главата му, сигурен, че ще го сграбчи с ноктите си и ще го увлече със себе си надолу. Един нокът засегна Козимо по бузата, но вместо да падне, тъй както беше стиснал клона с колене, той полегна на гръб по дължината му. Тъкмо обратното очакваше котаракът, който по този начин не го уцели, видя се отхвърлен настрана и взе да пада. Опита се да се задържи, заби нокти в клона и поради тласъка се завъртя във въздуха. Това трая миг — достатъчен за Козимо победоносно и устремно да го посрещне и да забие шпагата в корема му.