Читать «Нашите предци» онлайн - страница 74

Междувременно необезпокояваният Козимо подскачаше по дърветата край прозорците на вилата и се мъчеше да надникне между завесите на стаята, където бяха затворили Виола. Накрая я зърна, хвърли една трънкосливка по стъклото. Прозорецът се отвори, появи се лицето на русото момиче и тя каза:

— По твоя вина съм затворена тук. — Захлопна отново прозореца и дръпна завесата.

Козимо изведнъж се отчая.

Когато лошото настроение обземаше брат ми, имаше за какво наистина да се безпокоим. Виждахме го да притичва (ако думата „тичам“ притежава смисъл, когато се употребява не за движение по земната повърхност, а се отнесе към един свят от неравномерни подпори с различна височина, между които има празно пространство) и все ни се струваше, че ще се подхлъзне и ще падне. Но това никога не се случи. Скачаше, притичваше по някой наведен клон, внезапно се повдигаше на по-горния и след четири или пет подобни нестабилни криволици изчезваше.

Къде отиваше? Този път той дълго препуска от пърнарите към маслините и после към буковете, и потъна в гората. Спря се запъхтян. Под него се разстилаше поляна. Вятърът в ниското разрошваше гъстите й тревни туфи във вълна от преливащи нюанси на зелено. Носеха се неуловими власинки от кълбовидните цветове на глухарчетата. По средата растеше усамотен бор, недостижим, с продълговати шишарки. Дърволазките, чевръсти птичета с кафява напръскана одежда, кацаха по обсипаните с иглички клони, кога в крайчеца, кога накриво, някои с опашката нагоре и човката надолу, и кълвяха червейчета и семена.

Онази нужда да навлезе в една трудно превземаема среда, която беше тласнала брат ми да поеме по дървесните пътища, сега все така го човъркаше в неговото неудовлетворение и му вдъхваше жаждата да проникне в нея още по-всеобхватно, да се слее с всеки лист, шушулка, перце, пърхане. Такава любов изпитва ловецът към всичко онова, което носи живот, и не умее да я изрази другояче, освен като насочи в него дулото. Козимо все още не умееше да разпознава това чувство и се опитваше да му даде воля, като се отдаваше на неуморни проучвания.

Гората беше гъста и непроходима. Козимо трябваше да си проправя път с шпагата и малко по малко забрави своя бяс. Погълнаха го въпросите, които постепенно се изпречваха пред него, и страхът (който, макар и непризнат, съществуваше), че се е отдалечил твърде много от познатите места. Както си пробиваше път в гъсталака, видя право пред себе си сред листака две жълти очи, които се взираха в него. Козимо вдигна шпагата, отмести един клон и бавно го върна в първоначалното положение. Изпусна въздишка на облекчение, засмя се на страха, който бе изпитал. Бе видял чии са тези жълти очи. На една котка.