Читать «Нашите предци» онлайн - страница 77

— Победих един котарак!

Камшикът изплющя, каляската потегли сред разветите кърпички на лелите и от прозорчето се чу гласът на Виола:

— Тъй ли, браво!

Не се разбра дали това беше възклик на ентусиазъм или подигравка.

Такова бе тяхното сбогуване. Напрежението, болката от драскотините, разочарованието, че не е добил слава за своя подвиг, отчаянието поради внезапната раздяла, всичко това запуши гърлото на Козимо и после се изля в ожесточен плач, придружен от викове, стенания и чупене на клончета.

— Hors d’ici! Hors d’ici! Polisson sauvage! Hors de notre jardin! — нахвърлиха се лелите и всички слуги на Ондарива притичаха с дълги пръти и взеха да хвърлят камъни, за да го изгонят.

Козимо запрати мъртвия котарак срещу оня, който се случи под него, като хълцаше и крещеше. Слугите вдигнаха звяра за опашката и го хвърлиха на едно торище.

Когато научих, че нашата съседка е заминала за известно време, ме обзе надежда, че Козимо ще слезе. Не зная защо, но свързвах с нея, или най-вече с нея, решението на брат ми да остане по дърветата.

Но дори не стана дума за това. Качих се да му занеса превръзки и пластири. Той сам се зае да лекува драскотините по лицето и ръцете си. После пожела въдица с кукичка. Послужи си с нея, за да вземе мъртвия котарак, като се надвеси от една голяма слива над торището на Ондарива. Одра котарака, ощави както можа кожата и си направи шапка. Това беше първата кожена шапка от онези, които той носи цял живот.

VII

Последен опит да хване Козимо направи нашата сестра Батиста. Естествено, това бе нейна инициатива. Тя извърши всичко тайно, без да се съветва с никого, както обикновено. Излезе през нощта, като носеше котел с клей и стълба. Намаза с клея един рожков от горе до долу. Беше дървото, върху което Козимо се спираше всяка сутрин.

Сутринта на рожкова намерихме залепени кадънки, които биеха криле, врабци, изпомацани с клей, нощни пеперуди, листа, насметени от вятъра, опашка от катеричка и дори един пеш, откъснат от фрака на Козимо. Дали той беше седнал на някой клон и после бе успял да се освободи? По-вероятно беше, като се има предвид, че от известно време не носеше фрак, да бе оставил нарочно парченцето, за да ни се надсмее. Тъй или иначе, дървото си остана грозно, оплескано с клей и после изсъхна.

Започнахме да се убеждаваме, че Козимо няма да се върне. В това се убеди и баща ни. Откак брат ми скачаше по дърветата из цялата територия на Омброза, той не смееше да се покаже навън, защото се опасяваше, че благородническото му достойнство е компрометирано. Лицето му ставаше все по-бледно и изпито. Не знам до каква степен това се дължеше на бащино безпокойство и доколко на опасения от неприятни династически последствия. Ала тези две неща вече се бяха слели, понеже Козимо беше първородният му син, наследник на титлата и ако не може да се каже нищо добро за един барон, който скача по клоните като лещарка, още по-малко може да се допусне, че това би могъл да прави един дук, макар и още дете. Оспорваната титла без съмнение нямаше да бъде защитена от поведението на наследника.