Читать «Нашите предци» онлайн - страница 72

VI

Първите дни на Козимо по дърветата нямаха определени цели или предначертания. Момчето бе овладяно единствено от желанието да опознае новото царство. Брат ми би желал веднага да го изследва до крайните граници, да изучи всички възможности, които то му предлага, да го открие дърво по дърво и клон по клон. Ала в действителност постоянно го виждахме да се появява над нашите глави със заетия и забързан вид на дивите животни, които понякога са неподвижно спотаени, но всякога изглеждат готови да се хвърлят.

Защо се връщаше в нашия парк? Като го виждахме да се премята от един чинар на някой пърнар в обсега на далекогледа на майка ни, бихме казали, че основната сила, която го движи, че преобладаващата му страст си остава спорът с нас, желанието да ни кара да изпитваме безпокойство или гняв. Казвам „с нас“, защото за самия мен още не бях разбрал какво мисли той. Когато имаше нужда от нещо, изглеждаше, че съюзът ни не може да бъде поставен под съмнение. Друг път минаваше над главата ми, сякаш изобщо не ме виждаше.

В действителност оттук Козимо само минаваше. Стената с магнолията беше това, което го привличаше. Виждахме го да изчезва зад нея във всички часове на деня, дори когато русото момиче още не беше станало или когато множеството от гувернантки и лели вече я беше прибрало вкъщи. В градината на Ондарива клоните се протягаха като хоботи на необикновени животни, а от земята се отваряха звезди от назъбени листа със зелена кожа на влечуги. Там се полюляваха жълти и деликатни бамбукови стебла, шумолейки като хартия. В желанието си да се наслади докрай на тази различна зеленина, на различната светлина, която се процеждаше тук, и на различната тишина, Козимо се отпускаше с главата надолу от най-високото дърво и преобърнатата градина се превръщаше в гора: една неземна гора, един нов свят.

Тогава се появяваше Виола. Козимо я виждаше внезапно да се засилва, вече настанена на люлката или върху седлото на кончето, или неочаквано чуваше от дъното на градината мрачния звук на ловния рог.

Маркизите Ондарива не се безпокояха от набезите на момичето. Докато тя ходеше пеш, след нея вървяха всичките й лели. Щом се качеше на седлото, беше свободна като вятъра. Лелите не яздеха коне и не можеха да видят къде ходи. А и мисълта, че общува със скитниците, бе нещо толкова недопустимо, че не можеше изобщо да стигне до главите им. Ала те забелязаха веднага барончето, което се промъкваше горе между клоните, и го дебнеха, макар и с известно надменно презрение.

А у нашия баща мъката от непослушанието на Козимо се сливаше с неприязънта му към Ондарива. Кажи-речи, той хвърляше вината върху тях, сякаш те привличаха сина му в своята градина, за да му предлагат подслон и да го окуражават в неговата бунтовна игра. Баща ми внезапно реши да устрои хайка, за да улови Козимо, и то не в нашите владения, а тъкмо когато момчето се намираше в градината на Ондарива. Сякаш за да подчертае своите агресивни намерения спрямо нашите съседи, не пожела лично да води хайката, да се представи лично пред семейството Ондарива и да поиска да му върнат сина. Макар да нямаше основание за подобно нещо, това би означавало отношение на равна нога между благородници. Вместо да постъпи тъй, баща ми изпрати банда от слуги начело с рицаря адвокат Енеа Силвио Карега.