Читать «Нашите предци» онлайн - страница 70

— Знаеш ли, че оттогава изобщо не съм слизал от дърветата?

Начинанията, които се основават на вътрешна непоколебимост, трябва да останат неми и незабележими. Щом някой вземе да ги обяснява или да се славослови, всичко изглежда празно, безсмислено, дори направо жалко. Щом брат ми произнесъл тези думи, осъзнал, че не е трябвало да ги произнася. Изведнъж престанало да го интересува каквото и да е и дори му се приискало да слезе и да приключи веднъж завинаги с цялата тази история. Още повече че Виола бавно махнала камшичето от устата си и казала много възпитано:

— Тъй ли? Браво, ти си бил кос!

От устните на ония въшльовци се надигнал вой и смях, преди да избухнат в рев и да се затъркалят. А Козимо горе на смокинята така подскочил от гняв, че това предателско дърво, смокинята, не издържало, клонът се счупил под краката му. Козимо литнал към земята като камък.

Паднал с разперени ръце, защото не можал да се задържи. Трябва да призная, че това е единственият път през живота му по дърветата на тази земя, когато волята и инстинктът да се държи за тях му изневерили. Но, тъй или иначе, единият пеш на опашката на фрака му се закачил на нисък клон. Козимо увиснал на няколко педи от земята с главата надолу.

Сторило му се, че кръвта е нахлула в главата му от големия срам. Първата му мисъл (след като опулил очи наопаки и видял преобърнати дюдюкащите момчета, сега обзети от бясно желание да се премятат, поради което се появили пред него едно след друго, изправени и хванати за надвесената над пропаст земя, и русото момиче, летящо над изправено на задните си крака конче) била само, че това е първият път, когато говори за своя престой по дърветата, и че той ще бъде последен.

С пъргаво движение, на което само той беше способен, Козимо се вкопчил в клона и успял да го възседне. След като успокоила кончето, сега Виола се правела, че не е забелязала нищо от случилото се. Козимо забравил веднага за своето объркване. Момичето поднесло рога към устните си и подало знак за тревога. При този звук хлапаците, у които, както по-късно коментираше Козимо, присъствието на Виола събуждало чудато неспокойство и заприличвали на зайци на лунна светлина, хукнали да бягат. Подчинили се машинално, сякаш инстинктивно, макар и да знаели, че тя се шегува. И те правели всичко на шега, имитирали звука на рога, тичали надолу по склона след момичето, възседнало галопиращото късокрако конче.

Тичали слепешката и така главоломно, че дори понякога не я виждали пред себе си. Била препуснала встрани от пътя и ги зарязала. И накъде отивала? Галопирала надолу през маслиновите горички, които се спускаха до долината и постепенно се превръщаха в полянки. Търсела маслиновото дръвче, на което в същия миг вече се клатушкал Козимо. Обикаляла го в галоп и отново побягвала надалеч. После се появявала в подножието на друга маслина, докато между клоните се прокрадвал моят брат. И тъй, следвайки линии, пречупени като клоните на маслиновите дръвчета, двамата заедно слизали към равнината.