Читать «Нашите предци» онлайн - страница 71

Когато малките крадци забелязали това, дружно започнали да свиркат — едно злостно и подигравателно свирукане. После се отправили към Кипарисовата врата, като продължили да свирят високо и пронизително.

Девойката и брат ми останали сами да се гонят в маслиновата горичка, но за свое разочарование Козимо забелязал, че след изчезването на сбирщината веселото настроение на Виола по време на играта започнало да изтлява, сякаш отстъпвало място на досадата. Той заподозрял, че момичето върши всичко само за да ядосва ония. В същото време Козимо се надявал, че тя се държи така, за да ядосва главно него. Тъй или иначе, сигурно беше, че винаги има нужда да ядосва някого, та да бъде по-интересна.

Обиколили една могила. Посрещнал ги гъст град от камъни. Момичето заслонило главата си зад врата на кончето и побягнало, а брат ми, възкачен на извит клон, останал под обстрела. Ала камъчетата, долетели горе, загубили силата си, макар че някои го удряли по челото и ушите. А необузданите хлапаци свирели и се смеели, като викали:

— Синфороза е капризна роза!

И побягнали.

Гамените вече са се добрали до Кипарисовата врата, украсена със зелени водопади от кипариси надолу край стените. От околните бордеи достига гълчава на майки. Но малките крадци са деца, чиито майки не ги гълчат, за да ги приберат, а им се карат, задето са се върнали, че си идват за вечеря вкъщи, вместо да отидат да си търсят прехраната другаде. В къщурки и бараки от талпи, в накуцващи фургони, в палатки около Кипарисовата врата се бе наблъскал най-бедният народ на Омброза. Тези хора бяха тъй бедни, че ги държаха вън от вратите на града и далече от нивята. Бежанци от далечни земи и села, прокудени от оскъдицата и мизерията, които се ширеха във всички държави. Беше по залез и разрошени жени с дечица на гърдите раздухваха димящи котлони. Просяци се излягаха на хладина, като разбинтоваха раните си. Други играеха на зарове и дрезгаво подвикваха. Побратимите от бандата на крадците на плодове потънаха и се смесиха с пушека от пържено и пререканията, получаваха плесници от майките си, счепкваха се помежду си, като се търкаляха в праха. Техните дрипи добиха цвета на всички други дрипи и тяхната птича веселост затъваше в гъстата и лепкава нищета. И стигаха дотам, че при появяването на галопиращото русо момиче и Козимо по близките дървета хлапаците едва вдигаха уплашени погледи, оттегляха се навътре и се опитваха да се скрият сред прахоляка и пушека на котлоните.

Всичко това за двамата траяло само миг, колкото да хвърлят поглед. Виола оставила зад гърба си пушека от бараките, който се смесвал с вечерните сенки и виковете на жените и децата. Тя вече препускала между пиниите и плажа.

Оттатък беше морето. Прибоят се разбивал сред крайбрежните камъни. Било тъмно. Чуло се вихрено чаткане — под копитата на кончето камъните пускали искри. От ниска и изкривена пиния брат ми гледал светлата сянка на русото момиче да прекосява плажа. Една вълна с едва забележим гребен се издигнала из черното море, издула се и се подгънала, наклонила се, цялата побеляла, разбила се в сянката на коня. Момичето побягнало през нея в галоп, а там горе, на пинията, лицето на Козимо било намокрено от бяла пръска солена вода.