Читать «Нашите предци» онлайн - страница 69

— Така ли? Видяхте ли? Дали няма да се върне?

Но майка ни, макар и най-далеч от него, единствено го приемаше такъв, какъвто е, навярно защото не се опитваше да търси обяснение.

Но да се върнем в оня ден. След майка ни се показа за миг и Батиста, която почти не излизаше да го търси. Тя най-миловидно протегна ръка, в която държеше блюдо с някаква ужасна попара, като вдигна една лъжичка.

— Козимо, искаш ли да си хапнеш?

Изкара си плесник от баща ми и се прибра вкъщи. Кой знае какъв чудовищен буламач беше приготвила. Брат ни се беше скрил.

Аз жадувах да го последвам, най-вече сега, като знаех, че участва в начинанията на бандата от малки дрипльовци. Струваше ми се, че е разтворил пред мен вратите на ново царство, към което ми се щеше да гледам не със страхливо недоверие, а със солидарен ентусиазъм. Непрекъснато сновях между терасата и една капандура горе, откъдето погледът ми блуждаеше над перчемите на дърветата. Повече чувах, отколкото виждах от капандурата и тъй следях избухванията на глъчка, която бандата вдигаше из овощните градини. Виждах да се люлеят клоните на черешите, от време на време да се показва някоя ръка, която опипва и къса, някоя чорлава или загърната в чувал глава, а сред гласовете чувах и гласа на Козимо. Питах се: „Как тъй стигна дотам? Че нали до преди малко беше в парка? Та той вече се движи по-пъргаво от катеричка!“.

Били на червените сливи над Големия вир, когато се чул рогът. Спомням си, и аз го чух, но не обърнах внимание, тъй като не знаех какво е това. Но те! Брат ми разказа, че те онемели от изненада. Чули отново рога и сякаш не си спомнили, че това е сигнал за тревога. Взели да се питат само дали са чули добре. Дали това е Синфороза, която препуска по пътищата с мъничкото си конче, за да ги предупреди за опасността. Внезапно хукнали вън от овощната градина, но не се втурнали да избягат, а да я настигнат. Козимо останал сам с пламнало лице, ала щом видял, че гаменчетата се приближават към нея, взел да подскача от клон на клон, рискувайки всеки миг да си счупи главата.

Виола била спряла на един стръмен завой на пътя. Ръката й, стиснала юздите, почивала върху главата на кончето. В другата си ръка размахвала камшиче. Гледала от долу нагоре момчетата и поднасяла крайчеца на камшичето към устата си, като го захапвала. Била в небесносин костюм, рогът бил позлатен и висял на верижка на шията й. Момчетата също били спрели всички накуп и също хапели кой слива, кой пръст, кой драскотините по ръцете си или краищата на чувалите. И постепенно от техните дъвчещи уста започнали да излизат почти беззвучни изречения, в общ такт, сякаш се опитвали да ги изпеят.

— Ти какво… си дошла при нас… Синфороза? Сега се връщаш. Но не си вече… наша приятелка… Ах, ти… ах, ти… негоднице.

Шумотевица сред клоните и ето че от една смокиня, между две листа, се показала главата на Козимо. Той се задъхвал, а тя от долу нагоре, захапала камшичето, ги обхващала всички с поглед. Козимо не се стърпял. Все още изплезил език от умора, той избухнал: