Читать «Нашите предци» онлайн - страница 61

Луната се издигна късно и заблестя над клоните. В гнездата спяха синигери, сгушени като него. През нощта тишината на парка беше пронизана от стотици шумове, неясни ромони и от вятъра. Понякога долиташе далечно бучене: морето. На прозореца аз напрягах слух към това неравно дихание и се опитвах да си представя какво ли е да усещаш зад гърба си уютното домашно убежище. Брат ми беше едва на няколко метра, но заобиколен единствено от нощта, можеше да разчита само на себе си. И единствената приятелски настроена вещ, до която можеше да се прислони, бе един клон с грапава кора, проядена, с безброй мънички галерии, където спят ларвите.

Легнах си, но не ми се щеше да загасвам свещта. Може би светлинката от прозореца на неговата стая щеше да го разтушава. Стаята ни беше обща, с две все още детски легла. Гледах неговата недокосната постеля и мрака навън, сред който той сега седеше, и се въртях в чаршафите, като може би за първи път усещах какво удоволствие е да лежиш разсъблечен, бос и в топло бяло легло. И сякаш чувствах неудобството, което изпитва той, там горе, загърнат в грубото одеяло, с крака стегнати в гамаши, без възможност да се обърне, пребит от умора. Оттогава не ме напусна мисълта какво щастие е да имаш легло, чисти чаршафи, мек дюшек! Обзет от това усещане, моите мисли останаха часове насочени към човека, който бе предмет на всичките ни безпокойства. Накрая се обърнаха връз мен и аз заспах.

ІV

Не зная дали е истина онова, което пише в книгите: че в древни времена, ако се случело една маймуна да тръгне от Рим, скачайки от дърво на дърво, можела да стигне до Испания, без да докосне земята. По мое време толкова гъсти гори имаше само в залива Омброза — от единия край до другия, — през равнината, чак до билото на планините. И с това нашата местност се славеше навсякъде.

Сега тази местност няма да я познаеш. Всичко започна от времето, когато дойдоха французите да секат горите, сякаш това е ливада, която може да се коси всяка година, та да израсне отново. Ала горите не израснаха. Отначало ни се струваше, че са виновни войната и Наполеон, че времената са такива. Но изсичането на горите не престана и след това. Сега хребетите са голи. На нас, дето ги знаехме отпреди, те произвеждат потресаващо впечатление.

Някога, където и да отидеш, между теб и небето имаше листа и клони. Единствената по-ниска растителност бяха насажденията от лимонови дръвчета, но и сред тях се издигаха криви смоковници, които нагоре по хълмовете задръстваха цялото небе над овощните градини със сводовете на своя тежък листак. Там, където нямаше смокини, растяха череши с тъмна шума или нежни дюли, праскови, бадеми, малки круши, разточителни сливи и после офики, рожкови, а също брястове или многолетни орехи. Отвъд овощните дървета започваха маслиновите горички — един сиво-сребрист облак в средата на склона. В дъното бе струпано селото, между ниския пристан и високата крепост. И там навсякъде между покривите се подаваха корони на растения: пърнари, чинари, дъбове, една по-горда и не тъй доходна растителност, която си поемаше дъх — но с мярка и ред — в зоната, където благородниците бяха построили своите вили и опасали с огради парковете си.