Читать «Нашите предци» онлайн - страница 60

Козимо хапеше едно листо. Не се помръдна.

— Кажи — отговори той, — би ли могъл да вземеш одеяло, без да те видят, и да ми го донесеш? Навярно нощем тук става студено.

— Да не би да искаш да прекараш нощта по дърветата!

Той не ми отговори, стоеше с брадичка на коленете, дъвчеше листо и гледаше пред себе си. Проследих погледа му, насочен към стената на градината на Ондарива, където се показваха белите цветове на магнолията, а по-нататък се рееше хвърчило.

Тъй настъпи вечерта. Слугите идваха и си отиваха, като приготвяха масата. Свещниците вече бяха запалени в залата. Вероятно Козимо виждаше всичко от дървото и барон Арминио извика към сенките отвъд прозореца:

— Ако останеш горе, ще умреш от глад!

Онази вечер за първи път седнахме да вечеряме без Козимо. Той беше възседнал един висок страничен клон на вечнозеления дъб, така че виждахме от него само спуснатите крака. Виждахме, казвам, когато заставахме до перваза и се взирахме в тъмното, защото стаята беше осветена, а навън бе мрак.

Дори рицарят адвокат се почувства задължен да се покаже и да каже нещо, но както обикновено успя да не изрази мнение по въпроса. Измънка:

— Оох… Здраво дърво… Ще изкара сто години… — И добави няколко турски думи, вероятно това беше названието на вечнозеления дъб: с една дума, сякаш разговаряхме за дървото, а не за брат ми.

Нашата сестра Батиста обаче проявяваше спрямо Козимо странна завист. Бе свикнала да държи семейството в напрежение със своите чудатости, а сега се беше намерил някой, който я превъзхождаше. Тя хапеше ноктите си — хапеше ги, без да вдига пръст към устата си, а като снижаваше ръка с обърната длан и повдигнат лакът.

Генералшата си припомни някакви войници съгледвачи, които бе видяла по дърветата край един стан, не зная точно къде — в Славония или Померания. Те забелязали неприятеля и избегнали засадата. Този спомен ненадейно я пренесе от майчината тревога в нейната любима военна атмосфера. И сякаш най-после тя успя да извини постъпката на своя син, стана по-спокойна и започна едва ли не да се гордее. Никой не я подкрепи освен абат Фошлафльор, който сериозно изслуша военния разказ и сравнението, което майка ми направи, защото беше готов да се хване за всяка тема и да намери за естествено всичко, което се случва, само и само да освободи съзнанието си от отговорност и грижа.

Веднага след вечеря ние отивахме да спим и дори тази вечер не променихме програмата. Нашите родители вече бяха решили да не доставят удоволствие на Козимо, като му обръщат внимание. Очакваха умората, несгодите и студът през нощта да го прогонят от убежището. Всеки се качи в своята стая. Но върху фасадата на къщата запалените свещи отвориха златни очи, обрамчени от пердетата на прозорците. Каква ли носталгия, какъв ли спомен за топлина е събуждала познатата и близка къща у моя брат, който нощуваше на открито? Показах се на прозореца на нашата стая и си представих неговата сгушена сянка в една вдлъбнатина на дъба, между стеблото и клона, увита в одеялото и, надявах се — вързана няколко пъти с въже, за да не падне.