Читать «Нашите предци» онлайн - страница 59

— Знаеш ли — каза той вместо отговор, — оттатък при Ондарива е такова място, че ти трябват дни да го изследваш цялото. С дървета от горите на Америка, само ако ги видиш!

После си спомни, че е в обтегнати отношения с мен и поради това не бива да ми доставя удоволствие, като ми разказва за своите открития. И сурово отсече:

— Но, тъй или иначе, там няма да те заведа. Отсега нататък можеш да се разхождаш за удоволствие с Батиста и с рицаря адвокат.

— Не, Мино, заведи ме! — отвърнах аз. — Не бива да ми имаш зъб за охлювите, бяха гадни, но не можех повече да понасям да викат!

Козимо лапаше тортата.

— Ще те подложа на проверка — каза той. — Трябва да ми докажеш, че си на моя страна, а не на тяхна.

— Кажи ми всичко, което искаш да сторя.

— Трябва да ме снабдиш с въжета, дълги и здрави, защото, за да правя някои преходи, ще се наложи да се връзвам. После — един скрипец, куки, пирони, от най-големите…

— Но какво искаш да правиш? Кран?

— Трябва да пренесем горе много неща, ще видим по-нататък: дъски, тръстикови стебла…

— Искаш да си построиш колиба на някое дърво? А къде?

— Ако потрябва. Мястото ще изберем. Междувременно мястото, където ще получавам пратки, е оня кух дъб. Ще спусна кошница с въже и можеш да слагаш в нея всичко, от което имам нужда.

— Но защо? Говориш, като че ще се криеш кой знае колко време. Не вярваш ли, че ще ти простят?

Той се изчерви.

— Какво ме интересува дали ще ми простят? И после аз не се крия: не се боя от никого! А ти боиш ли се да ми помогнеш?

Не че не разбирах. Моят брат засега отказваше да слезе, но се преструвах, че не разбирам, за да го заставя да заяви: „Да, искам да остана по дърветата до закуската или пък до залез слънце, или пък чак до вечеря, или докато се стъмни“ — нещо, което да определи по някакъв начин срока, границата на неговия протест. Но той не каза нищо подобно и аз малко се поизплаших.

Викнаха ни отдолу. Баща ни повтаряше:

— Козимо! Козимо! — И после, явно убеден, че Козимо няма намерение да отговаря, викаше мен: — Биаджо! Биаджо!

— Ще отида да видя какво искат. После ще дойда да ти кажа — изрекох набързо.

Усърдното желание да осведомя брат си, признавам, се дължеше отчасти на намерението ми бързо да офейкам от страх да не бъда хванат, че разговарям с него сред клоните на черницата, и да не споделя с него наказанието, което сигурно го очакваше. Но Козимо не успя да прочете на лицето ми тази сянка на коварство. Остави ме да отида, като показа с вдигане на рамене своето безразличие към онова, което нашият баща имаше да му казва.

Когато се върнах отново там, той си беше намерил удобно място за сядане върху един подрязан ствол. Бе опрял брадичка на коленете и с ръце притискаше бедрата си.

— Мино! Мино! — виках аз, като се катерех, останал без дъх. — Простили са ти! Чакат те! Закуската е сервирана на масата. Татко и мама са седнали вече и слагат торта в чинията ти. Тортата е с крем и шоколад, но не е правена от Батиста, знаеш ли? Батиста май се е заключила в стаята си, позеленяла от яд! Помилваха ме по главата и ми казаха така: „Иди при бедния Мино и му кажи, че искаме мир и няма да говорим повече за това!“. По-бързо, да вървим!