Читать «Нашите предци» онлайн - страница 63

Отправи се към най-близката редица високи черешови дървета с хубав листак и клони, натежали от черни череши. Но брат ми още нямаше око да различава веднага какво има и какво няма между клоните. Застана неподвижно: преди малко се чуваше шум, а сега не. Той беше сред по-ниските клони и сякаш усещаше струпани над себе си всички череши, ала не можеше да си обясни защо дървото над него изглежда отрупано с очи вместо с череши.

Козимо вдигна поглед и… цап! Една презряла череша му падна на челото. Опули очи от усилие да гледа нагоре към светлото небе и видя, че над него и по съседните дървета бяха накацали хлапаци. Като разбраха, че ги е забелязал, те престанаха да се спотайват и с остри, но малко приглушени гласове изрекоха нещо такова:

— Гледай го там, хубавеца! — И като отмахваха пред себе си вейките, всеки слезе на по-ниския клон към момчето с тривърха шапка на глава.

Те бяха гологлави или с разнищени сламени шапки, някои бяха сложили на главите си торби като качулки. Облечени бяха в дрипави ризи и панталони, който не беше бос, имаше навуща, а някои носеха на вратовете си завързани налъми, които бяха свалили при катеренето. Това беше известната банда крадци на плодове, с която Козимо и аз — поне в това подвластни на семейни забрани — държахме да не се срещаме. Но тази сутрин запознанството беше добре дошло за моя брат, макар да не му беше ясно какво може да излезе от цялата работа. Зачака спокойно, докато те се спуснаха, като го сочеха и подхвърляха полугласни подигравки:

— Какво търси този тук?

Плюеха в лицето му някоя и друга костилка от череша, подхвърляха му червиви или накълвани от кос плодове, след като ги завъртаха за дръжката, като да мятаха прашки.

— Охо! — казаха ненадейно. Бяха забелязали шпагата, която висеше на кръста му. — Видяхте ли какво има? — И отново избухнаха в смях. — Шиш за дроздове.

После млъкнаха и се сдържаха да не се разкискат, защото щеше да се случи нещо — да си умреш от удоволствие. Двамина от малките нехранимайковци тихичко се бяха преместили на един клон точно над Козимо и се готвеха да нахлузят на главата му една торба, една от нечистите торби, които им служеха навярно да събират плячката си и когато бяха празни, ги слагаха по главите си като качулки чак до раменете. След малко брат ми щеше да се озове в чувала, без сам да разбере как, и щяха да го завържат като салам и да го набъхтят.

Козимо подуши опасността или пък не подуши нищо. По-скоро се почувства осмян поради шпагата и пожела да я извади от ножницата, за да запази честта си. Размаха я високо, острието докосна торбата. Брат ми я забеляза, с един замах я изтръгна от ръцете на двамата нехранимайковци и я захвърли надалеч. Ударът се оказа сполучлив. Останалите възкликнаха „О!“ едновременно с разочарование и учудване, а към двамата си приятели, които се оставиха да им бъде отнета торбата, отправиха най-груби ругатни на своя диалект.

Козимо не успя да се нарадва на успеха си. Надигна се озлобление, само че от обратна посока, откъм земята. Избухна лай, захвърчаха камъни, чуха се крясъци.