Читать «Нашите предци» онлайн - страница 62

Итало Калвино

Над маслиновите дървета започваше гората. Иглолистните дървета навярно някога бяха царували в цялата област, защото още проникваха на клинове и кичури чак до плажа. Дъбовете се срещаха по-често и бяха по-нагъсто, отколкото сега човек може да си представи, защото бяха първата и най-ценена жертва на секирата. Още по-нагоре боровете отстъпваха място на кестените, гората се качваше по планината и не се виждаше краят й. Това беше вселена от живителни сокове, между които ние, жителите на Омброза, живеехме едва ли не без да ги забелязваме.

Първият, който насочи вниманието си към гората, бе Козимо. Той разбра, че след като дърветата са тъй нагъсто, може да преминава от клон на клон доста мили разстояние, без да има нужда изобщо да слиза. Понякога хвърлей гола земя го принуждаваше да прави широки обиколки, но бързо привикна на всички принудителни пътешествия и пресмяташе разстоянията не според нашите мерки, а винаги имаше предвид обиколния път, който трябваше да следва по клоните. А там, където не можеше да достигне със скок най-близкия клон, започна да използва технически хрумвания, но за това ще разкажа по-нататък. Сега още сме в зората, в която, като се събуди, се намери на дъба, сред шума и врявата на скорците, наквасен от ледената роса, пребит от умора, с изтръпнали ръце и крака. Но той бе щастлив и се впусна да изследва новия свят.

Стигна до последното дърво на парковете, един чинар. Нататък долината се простираше в ниското, прихлупена под пръстени облаци и дим, който се виеше тук-там от покритите с шистови плочи колиби, сгушени по бреговете като купчини камъни. Небето гъмжеше от завихрени смокинови и черешови листа. Под него се разстилаше равнината, позеленяла от трептящите във въздуха смокинови и черешови листа. На по-малка височина сливи и праскови разчекваха късите си клони. Всичко се виждаше, дори всяка тревичка, но не и цветът на земята, скрита под ленивите тиквени листа и надиплените в лехите салати и зелки. Така беше и по двата ръкава, на които морското острие разцепваше равнината.

И из този пейзаж като вълни преминаваха остри, ненадейни викове и после шумолене, някой и друг трясък от счупен клон и пак викове, този път по-различни и яростни. После следваше дълго затишие, докато от съвсем друго място започваше отново смесицата от гласове и шумове. И посоките, откъдето идваха шумовете — от тук и от там на равнината, бяха все откъм местата, където вятърът разклащаше малките назъбени листа на черешите. Затова в онази част от съзнанието на Козимо, която се рееше разсеяно (друга част от него в замяна усещаше и разбираше всичко предварително), се оформи следната мисъл: черешите разговарят.