Читать «Нашите предци» онлайн - страница 58

— Uh, mais c’est un des Piovasques, ce jeune homme, je crois. Viens, Violante.

Козимо пламна от оскърблението: бяха го познали по толкова естествен начин, без дори да се запитат защо е там горе. Лелята беше извикала веднага момичето — твърдо, но не и сурово, и Виола покорно я бе последвала, без дори да се обърне. От всичко това се подразбираше, че той е толкова незначителна личност, че почти не съществува. Тъй необикновеният следобед потъна в облак от срам.

Но ето че момичето направи знак на лелята, лелята наведе глава, момичето й каза нещо на ухото. Лелята насочи лорнета си към Козимо.

— Хайде, господине — каза тя. — Бихте ли приели чаша какао? Така и ние ще се запознаем с вас. — И изгледа накриво Виола. — Виждам, че сте вече приятел на семейството.

Козимо остана неподвижен и загледа лелята и племенницата с ококорени очи. Сърцето му биеше, та щеше да изскочи. Бяха го поканили у Ондарива, най-важното семейство по тези места. Оскърблението от преди миг изчезна, дойде възмездието. Виола се бе застъпила за него, той беше официално признат за приятел на Виола и щеше да играе с нея в тази градина, тъй различна от всички други градини.

Козимо изпита всичко това, но в същото време и едно противоположно чувство, макар и объркано: чувство, породено от срам, честолюбие, самота, наранена гордост. При това сблъскване на противоположни чувства брат ми се хвана за един по-горен клон, покатери се, премести се в най-гъстия листак, премина на друго дърво и се скри.

ІІІ

Следобедът сякаш нямаше край. От време на време в градината се чуваше шумолене и нещо тупваше. Тичахме навън, като мислехме, че той е решил да слезе. Къде ти — по-късно видях да се поклаща магнолията с белите цветове. Отвъд стената се появи Козимо и я прескочи.

Пресрещнах го, като се покатерих на черницата. Видя ме, изглеждаше малко засегнат, още ми беше сърдит. Седна на един клон на черницата малко по-нагоре от мен и започна да дялка кората с шпагата, сякаш не желаеше да обели нито дума.

— Лесно било да се покатериш на черницата — рекох аз, колкото да кажа нещо. — Преди никога не сме се качвали.

Той продължи да драска с острието, после горчиво каза:

— Е, харесаха ли ти охлювите?

— Донесох ти две сушени смокини, Мино, и малко торта…

— Те ли те изпратиха? — рече той все така далечен, но вече гледаше кошницата и преглъщаше.

— Не, знаеш ли, трябваше да избягам скришом от абата! — казах аз бързо. — Искаха да ме задържат да уча цялата вечер, за да не се виждам с теб, но старецът заспа! Мама се страхува, че можеш да паднеш, и искаше да тръгнем да те търсим. Но щом престана да те вижда на дъба, татко каза, че си слязъл и си се сгушил в някое ъгълче да размишляваш върху постъпката си, и че затуй няма за какво да се страхуваме.

— Не съм слизал — каза брат ми.

— Нали беше в градината на Ондарива?

— Да, но винаги преминавах от дърво на дърво, без да докосвам земята!

— Защо? — попитах аз.

За пръв път го чувах да изрича странното свое правило, но той говореше за него като за нещо уговорено между нас, сякаш искаше да ме увери, че не го е нарушил. Не дръзнах повече да настоявам за обяснение.