Читать «Нашите предци» онлайн - страница 57

— Аз никога през живота си не съм падал от дърво.

— Сигурно е тъй, но ако паднеш, ще станеш на пепел и вятърът ще те разнесе.

— Измислици. Няма да сляза на земята, защото не искам.

— О, колко си досаден.

— Не, хайде да играем. Например мога ли да сляза на люлката?

— Ако успееш да седиш на люлката, без да докосваш земята, да.

Близо до люлката на Виола висеше друга, прикрепена на същия клон, но вдигната нагоре, за да не пречи, като въжетата бяха вързани на възел. Козимо се спусна от клона и се хвана за едно от въжетата. В това упражнение той беше много вещ, защото нашата майка ни караше да се занимаваме с гимнастика. Стигна до възела, развърза го, стъпи на люлката и за да даде тласък, премести тежестта на тялото си, като прегъна коленете си и се наведе напред. Люлката се залюля и се заиздига все по-нагоре. Двете люлки се разминаваха — едната насам, другата натам — и достигаха вече една и съща височина, като се срещаха в средата на пътя.

— Ако опиташ да седнеш и дадеш тласък с крака, ще стигнеш по-високо — подметна Виола.

Козимо се изплези.

— Слез долу и тласни люлката ми, бъди така добър — каза тя, като се усмихваше мило.

— Не, казах ти вече, не трябва да слизам на никаква цена…

Козимо отново започна да не разбира.

— Бъди мил…

— Не.

— Ха-ха! Още малко и щеше да се хванеш. Ако беше стъпил на земята, щеше да загубиш всичко.

Виола слезе от люлката и се зае да бута леко люлката на Козимо.

— Ух!

Сграбчи с един замах седалката на люлката, на която брат ми беше стъпил, и я обърна. За щастие, Козимо здраво се държеше за въжетата. В противен случай щеше да се стовари на земята като чувал с картофи.

— Предателка! — извика той и се покатери нагоре, като стискаше здраво двете въжета.

Но изкачването беше много по-трудно от слизането. На всичко отгоре русото момиче, което тъкмо бе изпаднало в един от пристъпите си на злоба, дърпаше въжетата с всички сили. Накрая брат ми стигна до голям клон и го възседна. Избърса потта от лицето си с дантеленото жабо.

— Ха-ха! Не успя!

— На косъм беше!

— Аз пък мислех, че си ми приятелка!

— Мислеше! — И тя отново започна да си вее с ветрилото.

— Виоланте! — прозвуча в този миг рязък женски глас. — С кого разговаряш?

На бялата стълба, която водеше към вилата, се показа една дама: висока, слаба, в много широка пола. Гледаше през лорнет. Козимо се скри между листата засрамен.

— С един младеж, ma tante — каза момичето, — който е роден на върха на едно дърво и е омагьосан да не стъпва с крак на земята.

Козимо цял се изчерви. Той се питаше дали момичето говори така, за да го подиграе пред леля си, или за да подиграе лелята пред него, или само за да продължи играта, или защото не я интересува нито той, нито лелята, нито играта. Лелята, която се приближаваше към дървото, го изследваше с лорнета си, сякаш съзерцаваше странен папагал.