Читать «Нашите предци» онлайн - страница 56

Беше готов да прибави: „И после аз съм дук на Омброза и съм господар на цялата територия!“, но се въздържа, защото не обичаше да повтаря нещата, които неговият баща винаги казваше, особено сега, когато беше избягал от масата при разпра с него. Пък и не му се струваха справедливи претенциите за права и власт, защото му изглеждаха просто мания. За какво му бе притрябвало сега и на Козимо да се хвали, че бил дук? Но не пожела да се откаже от думите си и продължи разговора както му дойде.

— Тук не е ваше владение — повтори той, — защото вашето е на земята и ако аз бях стъпил, щеше да бъде нахлуване. Но тук горе не е. Аз ходя там, където си искам.

— Да, да! Да не би да е твое това „там горе“…

— Разбира се! Моя собствена територия, всичко това… — И посочи с широк жест клоните, листата срещу слънцето, небето. — По клоните на дърветата всичко е моя територия. Кажи им да дойдат да ме хванат, та да видим ще успеят ли!

След всички самохвалства очакваше тя да го вземе на подбив — и още как! Но тя неочаквано прояви интерес.

— А, така ли? И докъде се простира твоята територия?

— До там, докъдето може да се стигне по дърветата. Насам, натам зад стените, в маслиновата горичка, чак до хълма, от другата страна на хълма, в гората, в земите на епископа…

— И чак до Франция?

— Чак до Полша и до Саксония — каза Козимо, който познаваше само географските имена, чути от нашата майка, когато говореше за Войната за наследство. — Но аз не съм егоист като теб. Аз те каня на моя територия.

Вече си говореха на „ти“ и всъщност тя беше започнала.

— А люлката чия е? — попита момичето, като седна на нея с отвореното ветрило в ръка.

— Люлката е твоя — реши Козимо. — Но тъй като е завързана за този клон, зависи и от мен. Значи, когато докосваш земята с крака, си на твоя територия, а когато се издигаш във въздуха, си на моя територия.

Тя се облегна и полетя, стиснала въжетата. Козимо скочи от магнолията на клона, където беше вързана люлката, хвана въжетата и започна да я люлее. Люлката се издигаше все по-високо.

— Страхуваш ли се?

— Аз ли? Как се казваш?

— Козимо… А ти?

— Виоланте, но ми казват Виола.

— И на мен ми викат Мино, защото Козимо е старческо име.

— Не ми харесва.

— Козимо?

— Не, Мино.

— Ах… Можеш да ми казваш Козимо.

— За нищо на света! Ей, чувай, искаш ли да сключим договор?

— Какво рече? — попита Козимо.

Той продължаваше да се засяга при всяка промяна в нейния тон.

— Предлагам аз да мога да се качвам на твоята територия и там ще бъда свещен гост, нали? Ще влизам и ще излизам когато си искам. Ти пък си свещен и неприкосновен, докато си на дърветата, на твоята територия, но само ако докоснеш почвата на моята градина, ще станеш мой роб и ще бъдеш окован.

— Не, аз няма да сляза в твоята градина, нито в моята. За мен и двете територии са еднакво неприятелски. Ти ела горе с мен, нека дойдат и твоите приятели, които крадат плодове, дори моят брат Биаджо, макар че е донякъде страхливец. Ще организираме цяла армия по дърветата и ще принудим обитателите на земята да се вразумят.

— Не, не искам нищо подобно. Остави ме да ти обясня как виждам нещата. Ти ще господаруваш на дърветата, съгласен си, нали? Но само да докоснеш макар и веднъж земята с крак, загубваш цялото си царство и ставаш последният от робите. Разбра ли? Ако се счупи клон и паднеш, всичко загубваш!