Читать «Нашите предци» онлайн - страница 55

— Да — каза той.

Беше нарязал ябълката на парчета и се зае да я дъвче. Русото момиче избухна в смях, който продължи по време на целия полет на люлката нагоре и надолу.

— Ами! Аз познавам момчетата, които крадат плодове! Всички са мои приятели! Те ходят боси, по ризи, рошави, а не с гамаши и перука!

Брат ми стана червен като кората на ябълката. Да му се подиграват не само заради напудрената перука, на която съвсем не държеше, но и за гамашите, на които много държеше, и да смятат вида му за по-лош, отколкото на крадците на плодове — оная сган, която до преди малко бе презирал, и най-вече откритието, че тази дамичка, която се държи като господарка на градината на Ондарива, е приятелка на всички крадци на плодове, а не негова приятелка — всички тези неща го изпълниха с отчаяние, срам и ревност.

— О-хо-хо… С гамаши и перука! — започна да пее момичето на люлката.

Той се заинати от гордост.

— Не съм крадец от тези, които вие познавате! — изкрещя Козимо. — Изобщо не съм крадец! Казах така, за да не ви изплаша: защото, ако узнаете кой съм аз наистина, ще умрете от страх! Аз съм разбойник! Един страшен разбойник!

Момиченцето продължаваше да се люлее чак до лицето му, сякаш искаше да го стигне и да го докосне с носовете на обувките си.

— Ами! А къде ти е пушката? Всички разбойници имат мускети! Или аркебузи! Виждала съм ги. Пет пъти са ни спирали колата по пътя за замъка!

— Но главатаря не си виждала! Аз съм главатарят! Главатарят на разбойниците не носи пушка! Има само шпага! — И размаха шпагата.

Момичето вдигна рамене.

— Главатар на разбойници — обясни тя — е един, който се нарича Джан дей Бруги и винаги идва да ни носи подаръци за Коледа и Великден.

— Аха! — възкликна Козимо ди Рондо, като се поддаде на раздора между двете семейства. — Значи, имал е право моят баща, когато казваше, че маркиз Ондарива е покровител на всички разбойници и на контрабандата по тези места!

Момиченцето стигна до земята, но вместо да се оттласне, спря люлката с чевръсто потропване и скочи. Люлката продължи да се люлее празна.

— Слезте веднага от там! Как сте си позволили да влезете на наша територия? — каза тя, като насочи разпалено показалец срещу момчето.

— Не съм влязъл и няма да сляза — каза Козимо със същата жар. — Кракът ми никога не е стъпвал на ваш терен и няма да стъпи за всичкото злато на земята!

Тогава момичето съвсем спокойно взе едно ветрило, което бе поставено на плетен стол, и макар да не беше много горещо, започна да си вее, като се разхождаше напред-назад.

— О, сега — каза тя съвсем спокойно — ще извикам слугите да ви набият с пръчки. Така ще се научите да не прониквате на наша територия!

Това момиче непрекъснато сменяше тона и брат ми не успяваше да влезе в съзвучие.

— Там, където съм аз, не е територия и не е ваша! — заяви Козимо.